Кэтрин Стокетт - Слугинята

Отварям сгънатия лист хартия. Думите са изписани с красив ръкописен почерк, със синьо мастило.

„Знам как чайникът ще спре да дрънчи.“

— Кой, за Бога, се интересува как да накара чайник да не дрънчи? — пита Елизабет.

Защото, разбира се, е прочела бележката. Трябват ми секунда-две и глътка студен чай, за да схвана.

— Нямаш представа колко е трудно — отвръщам аз.

Два дни по-късно седя в кухнята у дома и чакам да се мръкне. Поддавам се на изкушението и паля цигара, макар снощи по телевизията министърът на здравеопазването да размахваше пръст в опит да ни убеди, че пушенето убива. Но пък и майка веднъж ми беше казала, че от целувките с език се ослепява и започвам да подозирам, че цялата тази работа е просто заговор между майка и министъра, за да се погрижат никой да не се забавлява. В осем часа същата вечер пристъпвам несигурно по улицата на Ейбълийн, колкото мога по-незабележимо за човек, който носи двайсет и пет килограмова пишеща машина „Корона“. Почуквам тихо и вече умирам за още една цигара, за да си успокоя нервите. Ейбълийн отваря и аз се шмугвам вътре. Носи същата зелена рокля и остри черни обувки като миналия път. Опитвам се да се усмихна, за да й вдъхна увереност, че този път ще се получи, въпреки идеята, която ми сподели по телефона.

— Може ли този път да седнем в кухнята? — питам аз. — Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Добре. Не е кой знае какво, но заповядайте.

Кухнята е почти наполовина по-малка от хола и е по-топла. Ухае на чай и лимони. Черно-белият балатум на пода е изтънял от лъскане. Има само един шкаф, в който стои порцелановият сервиз за чай. Поставям пишещата машина върху издрасканата червена маса под прозореца. Ейбълийн налива гореща вода в чайника.

— За мен не, благодаря — казвам аз и взимам чантата си. — Донесох кока-кола, искаш ли? — Премислих различни начини как да накарам Ейбълийн да се отпусне. Номер едно: да не я карам да се чувства задължена да ме обслужва.

— Колко хубаво. Аз и без това пия чай по-късно.

Ейбълийн донася отварачка и две чаши. Аз отпивам направо от бутилката, а като вижда това, тя избутва чашите настрани и прави същото. Обадих се на Ейбълийн, след като Елизабет ми даде бележката, и обнадеждено изслушах идеята й — тя да разкаже историята със собствени думи, а после да ми покаже какво е написала. Направих се на въодушевена. Но знам, че ще трябва да пренапиша всичко и да изгубя още повече време. Помислих си, че може би ще е по-лесно тя да види думите си напечатани, вместо първо аз да ги чета и после да й кажа, че така няма да стане. Усмихваме се една на друга. Отпивам от колата, приглаждам блузата си.

— Е… — подканям я аз.

Ейбълийн си е приготвила тетрадка, подвързана с метална спирала. — Искате ли… просто да започна да чета?

— Да.

И двете си поемаме дълбоко въздух и тя започва да чете бавно, с равен глас.

— Първото бяло бебе, за което се грижих, се казваше Алтън Карингтън Спиърс. Беше 1924 г., а аз тъкмо бях станала на петнайсет. Алтън беше дълго и мършаво бебе с коса, тънка като свилата на царевицата…

Започнах да печатам, докато тя чете, думите й звучаха ритмично и тя ги произнасяше по-ясно от обикновено. — Нито един прозорец в онази мърлява къща не се отваряше, защото бяха запечатани с боя отвътре, нищо че къщата беше голяма, с просторна зелена морава. Знаех, че въздухът вътре е лош, на мен самата ми призляваше…

— Чакай малко — прекъсвам я аз. Написала съм „просторна зелева“. Заличавам с коректор и пиша наново. — Добре, продължавай. — Когато след шест месеца майката почина — продължава да чете Ейбълийн — от болест на белия дроб, аз останах да гледам Алтън, докато не се преместиха в Мемфис. Много обичах бебето, а и то ме обичаше и тогава разбрах, че ме бива да уча децата как да се гордеят със себе си.

Когато Ейбълийн ми сподели идеята си, не исках да я обидя. Опитах се да я разубедя по телефона:

— Писането не е толкова лесно. А и няма да имаш време, Ейбълийн, не и след като работиш по цял ден.

— Едва ли е по-различно от писането на молитвите ми вечер.

Това беше първото интересно нещо, което тя ми каза за себе си, откакто се захванахме с интервютата, затова грабнах бележника за покупките, който стоеше в килера.

— Значи не казваш молитвите си на глас, така ли?

— Не съм го казвала на никого, дори и на Мини. Успявам да кажа много по-ясно какво искам, ако го записвам.

— Това ли правиш в събота и неделя? — попитах я аз. — В свободното си време?

Стори ми се добра идея да опиша живота й извън работа, когато Елизабет Лийфолт не я държи под око.