Кэтрин Стокетт - Слугинята

Свивам рамене:

— Не съм виждала бяла дама само да седи, както прави тя. Другите са все заети, тичат насам-натам, правят се на по-заети и от мен.

— Има нужда от приятелки. Попитах приятеля си Уил дали жена му не би дошла тук да я научи да играе бридж, да я включи в някоя от групите им. Знам, че Хили е първа във всички подобни занимания.

Взирам се в него, все едно, ако не помръдвам, може да се окаже, че това не е истина. Накрая питам:

— За госпожа Хили Холбрук ли говорите?

— Да, познаваш ли я?

— Аха. — При мисълта госпожа Хили да цъфне в тази къща, ми призлява. Ами ако госпожа Силия разбере за ужасното нещо? Няма начин двете да станат приятелки. Обзалагам се обаче, че госпожа Хили би направила всичко за господин Джони.

— Довечера ще се обадя на Уил и ще го попитам пак.

Той ме потупва по рамото и отново се замислям за думата истина. И за това, че Ейбълийн ще каже истината на госпожица Скийтър. Ако истината за мен излезе на бял свят, с мен е свършено. Разсърдих неподходящия човек, а това е достатъчно.

— Ще ти оставя номера си в службата. Ще ми се обадиш, ако имаш някакви проблеми, нали?

— Да, господине — отвръщам аз и усещам как страхът помрачава цялата радост от облекчението, която иначе щях да изпитвам.

В по-голямата част от страната на практика е зима, но у дома вече се скърца със зъби и се кършат ръце. Знаците за настъпването на пролетта тази година се появяват твърде рано. Татко е обхванат от треска покрай сеитбата на памука, наложи се да наеме още десет работници, които да изорат и засеят с тракторите. Майка чете „Алманах на фермера“, но не сеитбата я интересува. Тя ми съобщава лошата новина с ръка на челото:

— Тази година ще е най-влажната от много време насам — въздъхва тя. След първите няколко пъти Чудодейната машина престана да има особен ефект. — Ще купя още няколко спрея от „Биймонс“, от новия, с по-силно действие. Тя вдига поглед от алманаха и ме поглежда с присвити очи. — Защо си се облякла така?

Сложила съм най-тъмната си рокля и черни чорапи. С черния шал, увит около главата ми, сигурно приличам по-скоро на Питър О’Тул в „Лорънс Арабски“, отколкото на Марлене Дитрих. На рамото ми е преметната грозната червена чанта.

— Трябва да свърша малко работа тази вечер. После ще се видя с… приятелки. В църквата.

— В събота вечер?

— Мамо, за Бог няма значение кой ден от седмицата е — заявявам аз и тръгвам към колата, преди да ме е засипала с въпроси. Тази вечер ще ходя у Ейбълийн за първото интервю. Сърцето ми тупти, карам бързо по асфалтираните улици на града, на път за квартала на чернокожите. Досега дори не съм седяла на една маса с негърка, на която не й се плаща за това. Отлагахме интервюто близо месец. Първо дойдоха празниците и Ейбълийн трябваше да работи почти всяка вечер, да опакова подаръци и да готви за коледната вечеря на Елизабет. През януари дори изпаднах в паника, след като Ейбълийн се разболя от грип. Притеснявам се, че тъй като мина много време, госпожа Щайн ще изгуби интерес или ще забрави защо изобщо се е съгласила да прочете материала. Карам кадилака през мрака, завивам по „Джийсъм авеню“, улицата, на която живее Ейбълийн. Ще ми се да бях взела стария пикап, но майка щеше да заподозре нещо, а и татко го използва на полето.

Спирам пред една изоставена, сякаш обитавана от призраци къща през три двора от Ейбълийн, както се разбрахме. Предната веранда на призрачната сграда е хлътнала, прозорците са без стъкла. Слизам от колата в тъмното, заключвам вратите и тръгвам забързано. Ходя с наведена глава, токчетата ми тропат силно по паважа. Някакво куче излайва и ключовете ми издрънкват на тротоара. Озъртам се и ги вдигам. На две от верандите седят чернокожи, оглеждат минувачите, люлеят се на столовете. Няма улични лампи и ми е трудно да преценя дали ме наблюдава и някой друг. Продължавам да вървя и имам усещането, че се набивам на очи също колкото колата си: голяма и бяла. Стигам до номер двайсет и пет, къщата на Ейбълийн. Оглеждам се за последно и съжалявам, че подраних с десет минути. Кварталът на черните изглежда страшно отдалечен, а всъщност е само на няколко километра от кварталите на белите. Почуквам тихичко. Чуват се стъпки и някаква врата вътре се затръшва. Ейбълийн ми отваря.

— Заповядайте — прошепва тя, затваря бързо вратата зад мен и заключва.

Никога не съм виждала Ейбълийн облечена с друго, освен с бялата си униформа. Тази вечер носи зелена рокля с черни обшивки. Няма как да не забележа, че в собствения си дом стои някак си по-изправена.