Кэтрин Стокетт - Слугинята

Опитвам се да се съсредоточа върху задачите за седмицата. Утре ще трябва да наготвя, в събота е вечерята в църквата, после службата в неделя. Кога ще си изчистя и моята къща? Кога ще изпера дрехите на децата? Най-голямата ми дъщеря, Шугър, е на шестнайсет и се справя добре с домакинската работа, но искам да й помагам в събота и неделя, както моята майка никога не ми помагаше.

И Ейбълийн. Снощи пак ми се обади да ме пита дали ще помогна на нея и на госпожица Скийтър с историите. Обичам Ейбълийн, наистина. Но ми се струва, че прави огромна грешка, като се доверява на бяла жена. И й го казах. Рискува си работата, безопасността. Да не говорим, че кой ще иска да помогне на приятелка на госпожа Хили!

Боже, най-добре да се захващам за работа.

Слагам месото с ананаси във фурната. После избърсвам прахта от полиците в ловната стая, почиствам с прахосмукачка мечката, която ме гледа, все едно съм закуска.

— Днес сме само аз и ти — казвам й аз.

Тя както обикновено не е много разговорлива. Взимам парцала и препарата, тръгвам нагоре по стълбите и лъсвам всяка летва от парапета. След като стигам до последното стъпало, тръгвам към първата спалня. Чистя на горния етаж около един час. Там е студено, няма хора, които да стоплят стаите. Бърша ли, бърша, минавам всички дървени повърхности. Между втората и третата спалня слизам на долния етаж да изчистя стаята на госпожа Силия, докато я няма. Побиват ме тръпки от празната къща. Къде е отишла? След като работя при нея от толкова време, а тя е излизала само три пъти и всеки път ми е казвала кога, къде и защо отива, като че ли ме интересува, сега се е изпарила. Би трябвало да съм щастлива. Би трябвало да съм доволна, че глупачката не ми се пречка. Но като съм сама тук, се чувствам като натрапница. Поглеждам към розовата постелка, с която е закрито петното от кръв пред банята. Днес пак щях да се опитам да го изчистя. В стаята става течение, все едно прелита призрак. Потръпвам. Май днес няма да чистя кървавото петно. Завивките на леглото както винаги са отметнати. Чаршафите са омотани и метнати напряко. Все едно тук е имало мач по борба. Но преставам да мисля за това. Ако започнеш да се чудиш какво правят хората в спалнята, преди да се усетиш, вече си затънал в проблемите им. Свалям калъфките на възглавниците. По тях има малки черни следи, като пеперуди, от спиралата на госпожа Силия. Напъхвам дрехите от пода в една калъфка, защото ми е по-лесно да ги нося. Взимам сгънатия панталон на господин Джони от жълтата табуретка. — Сега как да разбера дали е чист, или мръсен? — И така или иначе, го пъхвам при останалите. Домакинското ми мото е: „Не се чуди, а го изпери.“ Отивам с торбата до бюрото. Синината на бедрото ме заболява, когато се навеждам, за да вдигна чифт от копринените чорапи на госпожа Силия.

— Коя си ти?

Изпускам торбата. Тръгвам бавно назад, докато задникът ми не се удря в бюрото. Той стои на прага с присвити очи. Много бавно премествам поглед към брадвата, която виси в ръката му. Божичко! Не мога да се шмугна в банята, защото той е твърде близо и ще ме догони. Не мога да мина покрай него през вратата, освен ако не го ударя, а човекът все пак държи брадва. Толкова съм паникьосана, че главата ми пулсира. В капан съм. Господин Джони се взира в мен. Полюлява брадвата. Килва глава и се усмихва. Аз правя онова, което умея най-добре. Сбърчвам чело, както аз си мога, оголвам зъби и му крясвам:

— Да се махаш от пътя ми с тази брадва!

Господин Джони поглежда надолу към брадвата, като че ли е забравил, че я държи. После пак вдига очи към мен. За секунда само се гледаме. Не помръдвам и не дишам. Той поглежда към торбата, която изпуснах, за да види какво крада. Най-отгоре се подава крачолът на тютюневия му панталон.

— Вижте сега, господин Джони — казвам аз, а очите ми се пълнят със сълзи. — Рекох й на госпожа Силия да ви каже за мен. Молила съм я сигурно хиляда пъти…

Но той започва да се смее. Поклаща глава. Сигурно му се струва забавно, че след малко ще ме насече.

— Само ме изслушайте, казах й…

— Успокой се, момиче. Няма да те убивам — казва той. — Просто ме изненада, това е всичко. Тръгвам запъхтяна към банята. Той още държи брадвата и леко я поклаща. — Все пак, как се казваш?

— Мини — прошепвам аз. Остава ми да измина още метър и половина.

— Откога идваш тук, Мини?

— Отскоро — отвръщам аз.

— Откога?

— От няколко… седмици. — Прехапвам устни. От три месеца.

Той поклаща глава.

— Знам, че е от по-отдавна.