Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Нужно ли е всеки ден да ми напомняш за това?

Заставам нащрек. За пръв път госпожа Силия ми е ядосана.

— Аха — отвръщам й аз, без дори да вдигна очи, защото няма да я оставя на мира, докато господин Джони не ми подаде ръка и не ми каже: „Приятно ми е да се запознаем, Мини.“ Но след малко вдигам очи и виждам, че госпожа Силия още стои до вратата. Държи се за касата. Лицето й е побеляло като евтина боя.

— Да не сте се борили пак с онова сурово пилешко?

— Не, просто съм… уморена.

Но капчиците пот, избили под грима й, който сега изглежда сив, ми казват, че не й е добре. Помагам й да си легне и й занасям да пийне от „Еликсира на Лидия Пинкам“. На розовия етикет има снимка на истинска изискана дама с тюрбан на главата, която се усмихва, все едно се чувства по-добре. Подавам на госпожа Силия лъжица, за да си отсипе, но тази шантава жена пие направо от бутилката. После си измивам ръцете. Каквото и да й има, надявам се да не е заразно.

Денят, след като на госпожа Силия й прилоша, е вторник, когато се сменят проклетите чаршафи, най-омразният ми ден. Чаршафите са нещо твърде лично, та в тях да се ровят хора, които не са от семейството. Пълни са с косми и кожички, сополи и следи от цуни-гуни. Но най-ужасни са петната от кръв. Докато ги търкам с голи ръце на мивката, ми се повдига. Това се отнася за всякаква кръв, където и да било, и за всичко, което подозрително прилича на кръв. От вида на някоя размазана ягода мога да вися над тоалетната цял ден.

Госпожа Силия знае за вторниците и обикновено се мести на дивана, за да мога да си свърша работата. Тази сутрин започна да застудява, затова няма да може да излезе край басейна, а казват, че времето ще става все по-лошо. Но става девет, после десет, единайсет, а вратата на спалнята още е затворена. Накрая почуквам.

— Да? — казва тя и аз отварям вратата.

— Добро утро, госпожо Силия.

— Здравей, Мини.

— Вторник е.

Госпожа Силия не само още е в леглото, а се е свила върху завивките по нощница и без капчица грим.

— Трябва да изпера и изгладя чаршафите, после да ги подредя в стария гардероб, дето нищо не е останало вече. А после готварският…

— Днес няма да има урок, Мини. — Тя не се усмихва както обикновено, когато ме види.

— Лошо ли ви е?

— Ще ми донесеш ли вода?

— Да, госпожо. Отивам в кухнята и й наливам една чаша от чешмата. Сигурно й е зле, защото преди никога не ме е карала да й сервирам каквото и да било. Когато се връщам в спалнята обаче, госпожа Силия не е в леглото, а вратата на банята е затворена. Защо ме накара да ходя да й донеса вода, щом може да стане и да отиде до банята? Поне няма да ми се пречка. Вдигам панталоните на господин Джони от пода и ги премятам през рамо. Ако питате мен, тази жена не се движи достатъчно — седи вътре по цял ден. О, стига, Мини, щом й е зле, значи й е зле.

— Лошо ли ви е?

— Добре съм.

— Докато сте вътре, аз ще сменя чаршафите.

— Не, върви си — казва тя отвътре. — Прибирай се, Мини.

Аз стоя пред вратата и започвам да потропвам с крак върху жълтата постелка. Не искам да се прибирам. Вторник е, денят за смяна на проклетите чаршафи. Ако не свърша тази работа днес, и сряда ще стане ден за смяна на проклетите чаршафи.

— Какво ще каже господин Джони, ако се прибере и завари къщата мръсна?

— Тази вечер е на лов за елени. Мини, ще ми донесеш ли телефона… — гласът й преминава в разтреперано ридание. — Вземи и бележника ми с телефонните номера от кухнята.

— Болна ли сте, госпожо Силия?

Но тя не отговаря и аз отивам за бележника, и разтягам кабела на телефона чак до вратата на банята, а после почуквам.

— Остави ги там — сега ми се струва, че госпожа Силия плаче. — А сега си върви вкъщи.

— Но аз тъкмо…

— Казах да си тръгваш, Мини!

Отдръпвам се от затворената врата. Лицето ми започва да гори. И ме пробожда болка не защото преди не са ми крещели. Просто досега не ми беше крещяла госпожа Силия.

На следващата сутрин по Канал 12 Ууди Ейсап размахва белите си сбръчкани ръце пред картата на щата. Джаксън, Мисисипи, е замръзнал като сладолед. Първо валя дъжд, после замръзна, а до тази сутрин всичко, което стърчи на повече от няколко сантиметра, се беше изпочупило. Клони на дървета, жици, навеси на веранди се бяха стоварили на земята, все едно вече не са издържали. Навън всичко изглежда, сякаш е било потопено в кофа с препарат за полиране. Децата ми се лепват сънени за радиото и когато по него казват, че пътищата са заледени и училището е затворено, започват да скачат, да викат и да подсвиркват, и тичат навън само по пижами да видят леда.