Кэтрин Стокетт - Слугинята

Виждам Ейбълийн на мястото, на което сядаме обикновено — четвърти ред вляво, точно под вентилатора на прозореца. Ние сме от основните членове и заслужаваме най-хубавите места. Прибрала е косата си назад и покрай врата й се спускат ситни къдрици. Носи синя рокля с големи бели копчета, която не съм виждала преди. Ейбълийн е пълна с дрехи от бели дами. Белите обичат да й дават старите си неща. Както обикновено, изглежда закръглена и достолепна, но въпреки примерния си външен вид така хубаво разказва мръсни вицове, че да се напикаеш от смях.

Тръгвам по пътеката и виждам, че Ейбълийн се мръщи на нещо и бърчи чело. За секунда ясно й личат всичките петнайсетина години, с които е по-стара от мен. Но после се усмихва и лицето й пак става младо и закръглено.

— Боже! — казвам аз, щом се настанявам до нея.

— Знам. Някой трябва да й каже. — Ейбълийн развява пред лицето си бяла кърпичка.

Тази сутрин беше ред на Кики Браун да чисти и цялата църква вони на онзи миризлив лимонов препарат, дето забърква у дома си и се опитва да продава за двайсет и пет цента бутилката. Правим си списък с желаещите да чистят църквата. Ако питате мен, няма да е зле Кики Браун да се записва по-рядко, а мъжете по-често. Доколкото знам, досега нито един мъж не се е записвал да чисти. Като изключим миризмата, църквата изглежда много добре. Кики е лъснала пейките така, че човек може да се огледа в тях. Коледната елха вече е украсена и стои до олтара, отрупана с гирлянди и лъскава златна звезда на върха. На три от прозорците в църквата има стъклописи — раждането на Христос, възкресението на Лазар и учението на онези глупаци, фарисеите. Останалите седем са с обикновени стъкла. Още събираме пари за тях.

— Как е астмата на Бени? — пита Ейбълийн.

— Вчера му беше малко по-добре. Лирой ще доведе него и другите деца след малко. Да се надявам, че лимонът няма да го убие.

— Лирой — Ейбълийн поклаща глава и се засмива. — Предай му, че съм казала да слуша. Иначе ще го включа в списъка си за молитви.

— Май няма да е зле.

Боже, скрий храната. Префърцунената Бъртрина Бесъмър се приближава тежко-тежко. Обляга се на пейката пред нас и се усмихва, нахлупила на главата си смешна синя шапка. Бъртрина е онази, дето нарече Ейбълийн глупачка преди години.

— Мини — казва Бъртрина, — радвам се, че си си намерила нова работа.

— Благодаря, Бъртрина.

— Ейбълийн, благодаря ти, че ме включи в списъка си за молитви. Ангината вече почти ми мина. Ще ти се обадя тази събота да се видим.

Ейбълийн кимва с усмивка. Бъртрина тръгва, поклащайки се, към своето място.

— Май трябва да подбираш по-внимателно за кого се молиш.

— А, не се сърдя на никого — казва Ейбълийн. — А и виж, че е отслабнала малко. — Разправя на всички, че е свалила двайсет килограма.

— Боже мой. Остават й само още сто.

Ейбълийн се опитва да не се смее и размахва ръка пред лицето си, все едно пропъжда миризмата на лимони.

— Защо ме извика по-рано? — питам я аз. — Липсвах ли ти, или какво?

— Не, не е нищо важно. Просто един човек ми каза нещо.

— Какво?

Ейбълийн си поема въздух и се оглежда дали някой не ни слуша. Тук сме като кралски особи. Всички минават да ни поздравят.

— Сещаш ли се коя е госпожица Скийтър? — пита тя.

— Онзи ден ти казах, че я знам. Тя казва още по-тихо: — А помниш ли, като ти казах, че съм се изпуснала пред нея за онези неща за чернокожите, дето Трийлор ги пишеше?

— Помня. Да не иска да те съди за това?

— Не, не. Тя е мила. Но имаше нахалството да ме попита дали аз и мои приятелки прислужници не искаме да разкажем какво е да прислужваш на белите. Разправя, че ще пише книга.

— Моля!?

Ейбълийн кимва и повдига вежди:

— Аха.

— Пфу. Е, кажи й, че работата е песен. По цяла събота и неделя си мечтаем да се върнем в къщите им и да им лъскаме сребърните прибори — отвръщам аз.

— Рекох й да прочете историческите книги. Белите говорят от името на черните, откакто свят светува.

— Точно така. Право си й казала.

— Нали. Викам й, че е луда — казва Ейбълийн. — Питах я какво ще стане, ако кажа истината. Как ни е страх да поискаме минимална надница. Как никой не ни плаща здравните осигуровки. Как се чувстваме, когато хората, при които работим, ни наричат… — Ейбълийн поклаща глава. Добре, че не го каза. — Как обичаме децата им, докато са малки… — продължава тя и виждам, че устната й трепери. — И как после те стават същите като майките си.

Свеждам глава и виждам, че Ейбълийн стиска черната си чанта, все едно само тя й е останала на света. Ейбълийн си сменя работата, когато децата пораснат и започнат да разпознават цветовете. Не задълбаваме в темата.