Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ходила ли си на някой от мачовете на футболния отбор на университета в Алабама? — пита той почти без да ме поглежда.

Не бях и стъпвала на градския стадион, който е на няма и петстотин метра от леглото ми.

— Не, не се интересувам особено от футбол.

Поглеждам часовника си. Едва седем и петнайсет е.

— Ясно — той се взира в чашата, която му бе сервирал келнерът, сякаш безкрайно би му харесало да я обърне на една глътка. — Тогава с какво се занимаваш?

— Водя рубриката за… поддържане на дома в „Джаксън джърнъл“.

Той сбърчва чело и се разсмива.

— Поддържане на дома. Искаш да кажеш, домакинска работа ли?

Кимвам.

— Боже — разбърква той питието си. — Не мога да си представя нищо по-скучно от това, да четеш рубрика как да си чистиш къщата — казва той и забелязвам, че единият му преден зъб е малко крив. Копнея да му изтъкна този недостатък, но той довършва мисълта си: — Освен, може би, да я пишеш. Седя и го гледам мълчаливо. — Страхотен план да си хванеш съпруг. Като станеш експерт в домакинството.

— Истински гений си. Разкри целия ми замисъл.

— Не е ли това специалността на всички жени в „Ол Мис“? Професионален лов на съпрузи?

Гледам го смаяна. Може и да не съм ходила на много срещи, но за какъв се мисли този?

— Извинявай, но като малък да не си си падал на главата?

Той примигва, а после започва да се смее искрено за пръв път тази вечер.

— Не че ти влиза в работата — продължавам аз, — но трябваше да започна отнякъде, защото имам намерение да стана журналистка. — Струва ми се, че успявам да го впечатля.

Но след миг глътва питието си и извръща поглед. Вечеряме и докато разглеждам профила му, забелязвам, че носът му е малко остър. Веждите му са твърде дебели, а светлокестенявата му коса прекалено къдрава. Почти не си говорим, поне ние двамата. Хили бъбри и подхвърля по някоя реплика, като например:

— Стюарт, знаеш ли, че Скийтър живее в една плантация на север от града? Сенаторът не беше ли израснал във ферма за фъстъци?

Стюарт си поръчва поредното питие. Когато с Хили отиваме до тоалетната, тя ми се усмихва обнадеждено.

— Какво ще кажеш?

— Той е… висок — отвръщам аз, изненадана, че Хили не е забелязала как кавалерът ми не само е невъобразимо груб, но е и мъртвопиян.

Най-накрая приключваме с вечерята и двамата с Уилям си поделят сметката. Стюарт става и ми помага да си облека сакото. Поне има добри обноски.

— Боже, никога не съм виждал жена с толкова дълги ръце. — А аз досега не бях срещала толкова сериозен алкохолик. — Сакото ти мирише на… — Той се навежда и го подушва с отвратена физиономия. — Мирише на тор!

Стюарт влиза в мъжката тоалетна, а на мен ми идва да потъна в земята от срам. В колата настъпва мъчителна тишина. Триминутното пътуване ми се струва безкрайно дълго. Влизаме в дома на Хили. Юл Мей се появява, облечена в бялата си униформа, и казва:

— Децата са добре, легнаха си тихо и кротко. — И се измъква през кухненската врата.

Извинявам се и отивам в банята.

— Скийтър, защо не закараш Стюарт до тях? — пита ме Уилям, когато се връщам. — Аз съм страшно уморен, нали, Хили?

Хили се взира в мен, сякаш се опитва да разбере какво ще направя. Струва ми се, че ясно показах какво мисля, като стоях в тоалетната десет минути.

— Колата ти… не е ли тук? — отправям аз въпроса към празното пространство пред Стюарт.

— Струва ми се, че братовчед ми не е в състояние да шофира — смее се Уилям.

Всички млъкваме отново.

— Аз дойдох с пикап. Не ми се ще да…

— Голяма работа — казва Уилям и потупва Стюарт по гърба. — Стюарт няма нищо против да се вози в камион, нали, приятел?

— Уилям, защо не караш ти, а Скийтър ще се вози с вас? — пита Хили.

— И аз пих много — отвръща Уилям, макар току-що да ни беше докарал от ресторанта.

Накрая аз просто си тръгвам. Стюарт излиза след мен, без да пита защо не съм паркирала пред дома на Хили. Когато стигаме при пикапа, и двамата спираме и поглеждаме към дългия пет метра трактор, закачен за него.

— Сама ли докара това чудо?

Въздъхвам. Предполагам, че тъй като съм висока, никога не съм се чувствала хубава, нито пък особено женствена, но този трактор сякаш обобщава всичко.

— От години не съм виждал нещо по-смешно — казва той. Заставам пред него:

— Хили може да те закара. Тя ще те прибере вкъщи.

Той се обръща и ме поглежда в очите, убедена съм, за пръв път тази вечер. След няколко дълги мига под изпитателния му поглед, очите ми се насълзяват. Просто съм толкова уморена!