Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ох, по дяволите — казва той и леко се отпуска. — Виж, казах на Хили, че не съм готов за никакви срещи.

— Недей… — обръщам му аз гръб и тръгвам обратно към къщата.

В неделя сутрин ставам рано, преди Хили и Уилям, преди децата и преди колоната коли, стичащи се към църквата. Прибирам се вкъщи с трактора, дрънкащ зад мен. От мириса на тор ми се повдига, макар предишната вечер да не бях пила алкохол. Снощи се бях върнала в къщата на Хили, а Стюарт се мъкнеше след мен. Почуках на вратата на спалнята и помолих Уилям, който вече си миеше зъбите, да закара Стюарт у дома. Качих се в стаята за гости още преди той да отговори. Прескачам кучетата на татко на верандата и влизам в къщата. Щом виждам майка, се спускам към нея и я прегръщам. Тя се опитва да се освободи от прегръдката ми, но аз не я пускам.

— Какво има, Скийтър? Не си се заразила от Хили, нали?

— Не, добре съм. — Иска ми се да мога да й споделя за снощи. Чувствам се гузна, че не се държа по-добре и че нямам нужда от нея, докато не ми се случи нещо неприятно. Гузно ми е, че ми се иска Константин да е тук вместо нея. Майка приглажда разрошената ми от вятъра коса, тъй като тя добавя поне пет сантиметра към височината ми.

— Сигурна ли си, че не ти е лошо?

— Добре съм, мамо. — Твърде уморена съм, за да се съпротивлявам. Боли ме, сякаш някой ме е ритнал в корема. С ботуши. Не ми минава.

— Знаеш ли? — казва тя с усмивка. — Мисля, че това е подходящото момиче за Карлтън.

— Добре, мамо. Много се радвам за него.

В единайсет часа на следващата сутрин телефонът звъни. За щастие съм в кухнята и вдигам.

— Госпожица Скийтър?

Не помръдвам и хвърлям поглед към майка, която си преглежда чековата книжка на масата в трапезарията. Паскагула вади тавата с печено от фурната. Влизам в килера и затварям вратата.

— Ейбълийн? — прошепвам аз.

Тя замълчава за кратко и после казва:

— Ами ако… ами ако онова, което ви кажа, не ви хареса? Имам предвид онова за белите хора.

— Аз… аз… тук не става въпрос какво мисля аз. Моето мнение не е важно.

— Но откъде да знам, че няма да се ядосате и да се обърнете срещу мен?

— Няма… май просто ще трябва да… ми се довериш. — Застивам в очакване, обнадеждена. Следва дълго мълчание.

— Боже, смили се над мен. Ще го направя.

— Ейбълийн! — Сърцето ми се разтуптява. — Нямаш представа колко съм ти…

— Госпожице Скийтър, ще трябва много да внимаваме.

— Ще внимаваме, обещавам ти.

— И ще трябва да ми промените името. Моето, на госпожа Лийфолт, на всички.

— Разбира се — трябваше да й кажа това по-рано. — Кога да се срещнем? Къде можем да се видим?

— Ясно е, че няма да стане в квартала на белите. Предполагам, че… ще трябва да дойдете в моята къща. — Познаваш ли и други прислужници, които биха се съгласили? — питам я аз, макар госпожа Щайн да се беше съгласила да прочете само един разказ. Но аз трябва да съм готова, ако по някаква случайност първият й хареса. Ейбълийн замълчава.

— Може да питам Мини. Но тя не обича много да говори с белите. — Мини ли? Да не говориш за… предишната прислужница на госпожа Уолтърс? — питам аз и изведнъж осъзнавам колко заплетена става цялата тази история. Ще надникна не само в живота на Елизабет, но и на Хили.

— Мини определено има много за разправяне.

— Ейбълийн, благодаря ти. Много ти благодаря.

— Да, госпожо. — Искам да те питам само… Защо промени решението си?

Ейбълийн дори не се замисли.

— Госпожа Хили — отвръща тя.

Замълчавам и си мисля за плана на Хили за тоалетните, как обвини прислужницата в кражба, за всички онези приказки за болести. Ейбълийн произнася името й сухо, сякаш е горчив развален орех.

Отивам на работа, а в главата ми се върти само едно. Днес е първият ден от декември и докато останалата част от Америка бърше прахта от фигурките за коледните сцени и вади старите смрадливи чорапи, аз чакам един мъж. Не е Дядо Коледа, нито малкият Иисус. Става въпрос за господин Джони Фут-младши, който на Бъдни вечер ще научи, че Мини Джаксън му е прислужница. Чакам да стане двайсет и четвърти, все едно тогава ще се явявам в съда. Не знам какво ще направи господин Джони, като разбере, че работя в дома му! Може да каже: „Добре! Идвай да чистиш кухнята ми, когато си поискаш! Ето ти пари!“.

Но аз не съм глупачка. С цялата тази потайност се съмнявам, че е някой ухилен бял, който иска да ми вдигне заплатата. Има голяма вероятност на Коледа вече да съм безработна. Човърка ме да стоя в неизвестност, но едно мога да заявя със сигурност — преди месец реших, че има и по-достойни начини да умра от това, да получа инфаркт, стъпила върху капака на тоалетната в дома на бяла жена. А в крайна сметка се оказа, че дори не е бил господин Джони, а проклетият инкасатор.