Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Нищо че ще промени имената на прислужниците и на белите жени — подсмърча тя. — Луда е, ако си мисли, че ще направим нещо толкова опасно. За нея. — Не ни трябва да се забъркваме в такава каша. — Ейбълийн избърсва носа си с кърпичката. — Не ни трябва да казваме истината.

— Така е — казвам аз, но замълчавам. Има нещо в тази дума „истина“. Опитвам се да кажа на белите жени истината за работата при тях, откакто станах на четиринайсет.

— Не ни трябва да променяме нищо — казва Ейбълийн и двете замълчаваме, замисляме се за всички неща, които не искаме да променяме. Но после Ейбълийн ме поглежда с присвити очи и ме пита:

— Какво? Не мислиш ли, че идеята е налудничава?

— Мисля, но просто… — И тогава разбирам. Приятелки сме от шестнайсет години, от деня, в който се преместих от Грийнууд в Джаксън и се запознахме на автобусната спирка. Познавам Ейбълийн като петте пръста на ръката си.

— Мислиш да го направиш, нали? Искаш да говориш с госпожица Скийтър.

Тя свива рамене и виждам, че съм права. Но преди Ейбълийн да си признае, на пейката зад нас сяда преподобният Джоунс и се навежда между раменете ни.

— Мини, извинявай, нямах възможност да те поздравя за новата работа.

Приглаждам роклята си.

— Благодаря ви, преподобни отче.

— Сигурно Ейбълийн те е споменавала в молитвите си — казва той и потупва Ейбълийн по рамото.

— Разбира се. Казах на Ейбълийн, че трябва да почне да взима пари.

Преподобният се разсмива. Става и тръгва бавно към амвона. Всички притихват. Не мога да повярвам, че Ейбълийн иска да каже истината на госпожица Скийтър. Истината. От думата се разхлаждам, все едно по потното ми тяло потича вода. Охлажда пожара, който ме гори цял живот. Истина, повтарям си наум само за да изпитам отново това чувство. Преподобният Джоунс вдига ръце и заговаря тихо с плътния си глас. Хорът зад него започва да тананика „Разговори с Иисус“ и всички ставаме на крака. След половин минута отново се потя.

— Ти дали би се съгласила? Да говориш с госпожица Скийтър? — прошепва Ейбълийн.

Обръщам се назад и виждам Лирой и децата, както винаги закъснели.

— Кой, аз ли? — питам прекалено силно и се чувам на фона на тихата музика. Опитвам се да говоря по-тихо, но без голям успех. — Няма начин да направя нещо толкова откачено.

Като че ли само за да ме дразни, през декември времето е адски горещо. И при пет градуса се потя като чаша студен чай през август, а днес, като се събудих, гледам на термометъра, че е двайсет и осем градуса. Прекарала съм половината си живот в борба с потта: крем против потене, замразени картофи по джобовете, торбички с лед, завързани на главата (този глупав съвет всъщност ми го даде доктор), но въпреки всичко подложките ми против потене подгизват за пет минути. Никъде не ходя без ветрилото си от погребален дом „Феърли“. Върши добра работа и беше безплатно.

Госпожа Силия обаче се радва на топлото време през седмицата и дори излиза навън, и седи край басейна със смешните бели слънчеви очила и мъхест халат. Слава Богу, че мръдна от къщата. В началото си мислех, че е болна, но сега се чудя дали не й хлопа дъската. Не като на стариците, дето си говорят сами, а като лудите, дето ги водят в „Уайтфийлд“ и им слагат усмирителни ризи. Вече почти всеки ден я хващам да се промъква в празните спални на горния етаж. Чувам как малките й крачета минават тихо по коридора, когато стъпва на онази скърцаща дъска на пода. Не мисля много по въпроса — все пак това си е нейната къща. Но един ден тя се качва горе няколко пъти и започвам да подозирам нещо точно заради потайното й промъкване — изчаква, докато пусна прахосмукачката или тръгна да правя торта. Стои горе седем-осем минути, а после се озърта с малката си глава, за да се увери, че няма да я видя как слиза.

— Не й се бъркай в работата — казва Лирой. — Само гледай да каже на мъжа си, че им чистиш къщата.

Снощи и онази вечер Лирой смърдеше на проклетото уиски — пие зад електроцентралата, след като му свърши смяната. Не е глупав. Знае, че ако умра, чекът ми със заплата няма да пада от небето.

След като слиза от горния етаж, госпожа Силия сяда на кухненската маса, вместо да отиде да си легне. Ще ми се да се разкара. Обезкостявам пиле. Сложила съм бульона да се вари и съм нарязала крутоните. Не искам да прави опити да ми помага.

— Остават само още тринайсет дни, докато кажете на господин Джони за мен — казвам аз и точно както очаквах, госпожа Силия става от масата и тръгва към спалнята. Но преди да излезе, промърморва: