Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Връщайте се тук и си обуйте обувки! — провиквам се от вратата.

Никой не ме чува. Обаждам се на госпожа Силия да й кажа, че не мога да стигна до тях в този лед и да проверя дали имат ток. След като вчера ми се разкрещя като на някаква негърка от улицата, човек би си помислил, че не ми пука за нея. Обаждам се и чувам:

— Аалоо.

Сърцето ми подскача.

— Кой е? Кой се обажда?

Затварям много внимателно. Сигурно и господин Джони не е на работа днес. Не знам как се е прибрал в тази буря. Знам само, че дори и когато не съм на работа, не мога да се отърва от страха си от този човек. Но след единайсет дни всичко ще свърши. Почти всичкият лед се стопява за един ден. Когато отивам на работа, госпожа Силия не е в леглото. Седи на бялата маса в кухнята и се взира през прозореца с грозно изражение, все едно жалкият й луксозен живот е истински ад. Зяпа мимозата. Ледът доста я е очукал. Половината от клонките са счупени, а дългите листа са кафяви и подгизнали.

— Добро утро, Мини — казва тя, без дори да ме погледне.

Но аз само кимвам. Нямам какво да й кажа, не и след начина, по който се държа с мен онзи ден.

— Сега най-накрая можем да отрежем онова старо грозно дърво — казва госпожа Силия.

— Защо не? Отрежете ги всичките — също като мен, отрязахте ме, без каквато и да било причина.

Госпожа Силия става и идва при мен на мивката. Хваща ме за ръката.

— Извинявай, че ти се развиках така. — Очите й се пълнят със сълзи при тези думи.

— Аха.

— Беше ми лошо и знам, че това не е извинение, но се чувствах много зле… — Тя отново започва да хлипа, все едно най-лошото, което е правила през живота си, е, че се е разкрещяла на прислужницата.

— Добре — отвръщам аз. — Голяма работа!

И тогава тя ме прегръща силно, докато не я потупвам по гърба и не се измъквам от прегръдката й.

— Хайде, седнете. Ще ви направя кафе. Предполагам, че всички ставаме малко свадливи, когато не ни е добре.

До следващия понеделник листата на мимозата вече са почернели, като че ли са били изгорели, а не замръзнали. Влизам в кухнята, готова да й припомня колко дни ни остават, но госпожа Силия се взира в дървото и му мята ненавистни погледи, както прави и с печката. Бледа е и не хапва нищо от онова, което й поднасям. Вместо да лежи в леглото цял ден, се занимава с украсяването на триметровата елха във вестибюла, която ми вгорчава живота, докато чистя с прахосмукачката, заради всичките попадали иглички. После излиза в задния двор и започва да кастри розовите храсти и да изкопава луковиците на лалетата. Не съм я виждала да мърда толкова, никога. След това влиза за готварския си урок с пръст под ноктите, но още не се усмихва.

— Остават шест дни, докато кажете на господин Джони — казвам й аз.

Тя мълчи известно време, а после пита сухо:

— Налага ли се? Мислех си да изчакаме.

Застивам намясто с капеща от пръстите ми мътеница.

— Налага се.

— Добре, добре. — А после излиза навън, за да се посвети на новото си любимо занимание — да се взира в мимозата с брадва в ръка. Но не отсича и едно клонче.

В сряда вечерта си мисля единствено че остават още деветдесет и шест часа. Гложди ме мисълта, че след Коледа може и да остана без работа. Ще имам много по-големи грижи от това, че просто може да ме застрелят. Госпожа Силия трябва да му каже на Бъдни вечер, след като аз си тръгна и преди да отидат на гости на майката на господин Джони. Но госпожа Силия се държи толкова странно, че се чудя дали няма да се опита да се отметне. Не, госпожо, повтарям си цял ден. Няма да се отлепям от нея като косъм от сапун.

Когато обаче в четвъртък сутринта влизам в къщата, госпожа Силия дори не си е у дома. Не мога да повярвам, че е излязла. Сядам на масата и си сипвам кафе. Поглеждам към задния двор. Навън е слънчево. Почернялата мимоза наистина е грозна. Чудя се защо господин Джони просто не я отсече. Навеждам се по-близо до прозореца. „Я виж ти!“ Около стъблото още висят няколко зелени листа, които малко са живнали на слънцето. „Това старо дърво май само се прави на умряло.“

Изваждам от чантата си тефтера, в който си записвам какво трябва да купя, не за госпожа Силия, а моите покупки, коледните подаръци за децата. Бени, който има астма, е малко по-добре, но когато се прибра снощи, Лирой пак миришеше на бъчва. Блъсна ме силно и аз си ударих бедрото в кухненската маса. Ако и тази вечер се прибере в такова състояние, ще яде бой за вечеря. Въздъхвам. Още седемдесет и два часа, и ще съм свободна жена. Може би уволнена и мъртва, след като Лирой разбере, но свободна.