Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Как си, сестричке?

Разказвам му за работата във вестника и че съм редактор на бюлетина на женската организация. Казвам му и че се надявам, след като завърши, да се прибере вкъщи.

— И ти заслужаваш малко от вниманието на майка. Мен ме обсипва с повече от необходимото — казвам през зъби.

Той се смее, все едно ме разбира, но дали е така наистина? Три години по-голям е от мен, изглежда прекрасно, висок, русокос, завършва право в университета на Луизиана и е защитен от майка ни от двеста и седемдесет километра пътища с дупки. След като той се връща при приятелката си, аз започвам да се оглеждам за ключовете от колата на майка, но не ги намирам. Вече е пет без петнайсет. Заставам на прага и се опитвам да привлека вниманието й. Трябва да я изчакам да приключи да засипва момичето с опашката с въпроси за родителите й и откъде е, но майка няма да миряса, докато не открие поне един общ познат. След това я пита в кой клуб е членувала във „Вандербилт“ и приключва с въпроса какъв модел украса поставя върху сребърните си прибори. Според майка тази украса казва за човек повече и от хороскоп. Момичето с опашката отговаря, че семейните прибори са украсени с плетеница тип „Шантили“, но когато се омъжи, тя ще си избере собствен модел, защото, по думите й, била с независим дух. Карлтън я погалва по главата и тя му се умилква като котка. Двамата ме оглеждат и се усмихват.

— Скийтър — обръща се към мен момичето с опашката от другия край на стаята, — имаш късмет, че семейните ви прибори са украсени с модел „Франсоа I“, ще го запазиш ли, когато се омъжиш?

— „Франсоа I“ е истинска мечта — казвам аз с усмивка. — Непрестанно вадя вилиците от шкафа и им се любувам. Майка ме поглежда с присвити очи. Правя й знак да дойде в кухнята, но преди да се появи, минават още десет минути. — Къде са ключовете от колата ти, майко? Закъснявам за среща с Хили. Тази нощ ще спя у тях.

— Моля? Но Карлтън си е вкъщи. Какво ще си помисли за теб новата му приятелка, ако кажеш, че си имаш по-интересни занимания. Не й бях казала досега, защото знаех, че независимо дали Карлтън си е вкъщи или не, разговорът ще прерасне в спор. — А и Паскагула направи печено, а баща ти е приготвил дърва довечера да запалим камината в дневната.

— Навън е двайсет и девет градуса, майко.

— Виж сега. Брат ти си е у дома и очаквам от теб да се държиш като добра сестра. Няма да излизаш, докато не си поговориш хубаво с момичето. — Тя поглежда часовника си, а аз си напомням, че вече съм на двайсет и три години.

— Моля те, скъпа — казва майка, въздъхва и отнася в дневната поднос с ментов сироп.

— Мамо — викам след нея от кухнята в пет часа и двайсет и пет минути. — Трябва да тръгвам. Къде са ключовете? Хили ме чака.

— Но още не съм сервирала кифличките.

— Хили е пипнала някакъв стомашен вирус — прошепвам й аз. — А прислужницата й има почивен ден. Трябва да гледам децата.

Майка въздъхва.

— В такъв случай сигурно утре ще отидеш с тях на църква. А аз си мислех, че ще отидем цялото семейство. И после ще обядваме заедно.

— Мамо, моля те — казвам аз и започвам да тършувам из кошницата, където държи ключовете си. — Не мога да намеря ключовете!

— Не може да взимаш кадилака до утре. Това ни е хубавата кола за църква.

Той ще е у Хили след половин час. Трябваше да се облека и гримирам у тях, за да не заподозре майка нищо. Не мога да взема новия пикап на татко. Пълен е с тор, а и ще му трябва утре рано сутринта.

— Добре, тогава ще взема стария пикап.

— Струва ми се, че ремаркето беше закачено за него. Попитай баща си.

Но аз не питам татко, защото не мога да обяснявам, че излизам, пред трима души, които ще се разстроят, затова грабвам ключовете за стария пикап и казвам:

— Няма значение. Така или иначе, отивам право у Хили. — И изтичвам намусена навън само за да видя, че не само за стария пикап има закачено ремарке, а и че в ремаркето стои половинтонен трактор. Пътувам към града за първата си среща от две години насам в очукан червен шевролет модел 1941 г. и тегля след себе си трактор. Двигателят се дави и бучи и започвам да се чудя дали пикапът ще издържи. Гумите хвърлят пръски кал назад. Двигателят се задавя на главния път и роклята и чантата ми хвръкват на пода. Запалвам от втория път.

В пет и четирийсет и пет пред мен изскача нещо черно и усещам удар. Натискам спирачките, но когато теглиш машина, тежка половин тон, не се спира лесно. Простенвам и отбивам встрани. Трябва да проверя. За мое удивление котката се изправя, оглежда се замаяно и се шмугва в гората толкова бързо, колкото и беше изскочила оттам.