Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ейбълийн вдига поглед към лицето ми. Бялото на очите й е жълтеникаво, изглежда уморена. Знам какво си мисли.

— Вече ви казах, съжалявам, но не мога да ви помогна с онази книга, госпожице Скийтър.

Оставям плика на кухненския плот с ясното съзнание, че съм допуснала ужасна грешка.

— Моля ви, намерете си друга черна прислужница. Някоя млада. Някоя… друга.

— Но не познавам никоя друга толкова добре. — Изкушавам се да вметна думата „приятелки“, но не съм чак толкова наивна. Знам, че не сме приятелки.

Хили наднича през вратата.

— Хайде, Скийтър, започвам да раздавам — казва тя и изчезва. — Умолявам ви — казва Ейбълийн, — вземете тези пари, преди госпожа Лийфолт да ги види.

Кимвам засрамено. Пъхвам плика в чантата си и ми е ясно, че съм изгубила доверието й. Тя си мисли, че я подкупвам, за да ми позволи да я интервюирам. Подкуп, маскиран под добронамереност и благодарност. Аз, така или иначе, исках да й дам парите, като се понатрупат, но е вярно и че бях планирала умишлено да й ги донеса днес. А така я бях подплашила окончателно.

— Скъпа, поне го пробвай. Струва единайсет долара. Би трябвало да подейства.

Майка ме е приклещила в кухнята. Поглеждам към вратата на коридора. Майка се приближава все повече с онова нещо в ръка, а аз се разсейвам от това, колко тънки изглеждат китките й и колко крехки ръцете й, докато държи тежката сива машина. Тя ме бутва да седна на един стол (значи, не е чак толкова крехка все пак) и изстисква шумно върху главата ми някакъв крем от тубичка. Майка ме преследва с „Чудодейната машина за мека, копринена и бляскава коса“ от два дни. Втрива крема в косата ми с две ръце. На практика усещам надеждата във възглавничките на пръстите й. Кремът не може да изправи носа ми или да ме скъси с десетина сантиметра. Няма да подчертае почти прозрачните ми вежди, нито да омекоти кокалестата ми фигура. А зъбите ми, така или иначе, са идеално прави. Затова единственото, с което й остава да се бори, е косата ми. Майка покрива с гумена шапка мократа ми коса, от която се стичат капчици. Свързва маркуча, който излиза от шапката, с квадратната машина. — Колко време ще отнеме, майко? Тя взима брошурата с лепкави пръсти.

— Тук пише: Сложете Чудодейната шапка за изправяне, после пуснете машината и изчакайте да се преобразите след…

— Десет минути? Петнайсет?

Чувам изщракване, засилващо се бръмчене, а после главата ми бавно се затопля. Но изведнъж нещо изпуква! Тръбата се изхлузва от машината и започва да се мята като полудял пожарникарски маркуч. Майка надава писък и се протяга да го хване, но не може. Накрая успява да го сграбчи и отново го закрепва. Поема си дълбоко въздух и отново взима брошурата.

— Чудодейната шапка трябва да остане на главата, без да се сваля, за два часа или резултатът…

— Два часа?

— Ще накарам Паскагула да ти приготви студен чай, скъпа. — Майка ме потупва по рамото и излиза с шумолене през вратата на кухнята.

В продължение на два часа пуша цигари и чета списание „Лайф“. Довършвам „Да убиеш присмехулник“. Накрая преглеждам „Джаксън джърнъл“. Петък е и няма съветите на госпожа Мърна. На четвърта страница прочитам „Момче ослепява заради сегрегационна тоалетна, разпитват заподозрени.“ Струва ми се, че… съм чувала за тази история. И тогава си спомням. Това трябва да е съседът на Ейбълийн. Тази седмица ходих два пъти у Елизабет с надеждата, че тя няма да си е вкъщи, за да говоря с Ейбълийн и да се опитам да я убедя да ми помогне. Елизабет седеше приведена над шевната машина, твърдо решена да довърши новата си рокля за коледните празници — поредната зелена, евтина, избеляла рокля. Сигурно е намерила зеления плат на щанда за намалени стоки. Ще ми се да можех да й купя нещо ново от „Кенингтънс“, но подобно предложение ще я засрами до смърт.

— Реши ли как ще се облечеш за срещата следващата събота? — попита Хили при второто ми посещение.

Свих рамене:

— Май ще трябва да отида по магазините.

В този миг Ейбълийн донесе поднос с кафе и започна да подрежда масата.

— Благодаря — кимна й Елизабет.

— Благодаря ти, Ейбълийн — каза Хили, докато си слагаше захар. — Да ти кажа, правиш най-хубавото кафе от всички чернокожи в града.

— Благодаря, госпожо.

— Ейбълийн — продължи Хили, — харесва ли ти новата ти тоалетна? Хубаво е да разполагаш със своя собствена, нали?

Ейбълийн се взираше в пукнатината на масата.

— Да, госпожо.

— Знаеш ли, Ейбълийн, господин Холбрук уреди да ти я построят. Изпрати момчетата и материалите — усмихна се Хили.