Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Гледах по новините как се опитват да интегрират автогарата ви — продължи госпожа Щайн. — Наблъскаха петдесет и пет негри в затворническа килия за четирима.

Стиснах устни.

— Тя се съгласи, наистина.

— Впечатляващо. Но мислите ли, че след нея и други прислужници ще се съгласят да говорят? Ами ако работодателите им разберат?

— Интервютата ще се провеждат тайно. Защото, както знаете, тук при нас е малко опасно в момента. — В действителност обаче нямах почти никаква представа колко опасно е всъщност. Бях прекарала последните четири години далеч, в изолираната стая в колежа, четях Кийтс и Юдора Уелти и се тревожех за курсови работи.

— Малко опасно? — разсмя се тя. — Протестите в Бърмингам, Мартин Лутър Кинг. Кучета нападат чернокожи деца. Скъпа, това е най-горещата тема в страната. Но за съжаление няма да се получи. Не и под формата на статия, защото нито един южняшки вестник няма да я публикува. А за книга да не говорим. Книга с интервюта няма да се продава.

— О! — отроних аз. Затворих очи и цялото ми въодушевление се изпари. Усетих се, че пак казвам — О!

— Обадих се, защото, честно казано, идеята е добра. Но… няма начин да стигне до печат.

— Ами ако… — зашарих с очи из килера, докато се опитвах да измисля как да върна интереса й. Може би наистина трябва да е под формата на статия, може би в някое списание, но тя каза не…

— Юджиния, с кого говориш там? — Гласът на майка долетя през процепа. Тя открехна вратата, а аз я затръшнах. Закрих слушалката с длан и изсъсках: — Говоря с Хили, майко…

— В килера? Пак като в гимназията…

— Искам да кажа… — госпожа Щайн цъкна силно с език. — Съгласна съм да прочета интервюто. Бог ми е свидетел, издателският бранш се нуждае от малко раздрусване.

— Ще направите това? О, госпожо Щайн…

— Не твърдя, че има шанс да издадем книгата. Но… направете интервюто и ще ви съобщя дали си струва да се занимавате с темата по-нататък.

Избълвах няколко нечленоразделни звука и накрая успях да изрека:

— Благодаря ви, госпожо Щайн. Не мога да ви опиша колко съм ви благодарна за помощта.

— Не ми благодарете все още. Ако искате да се свържете с мен, обадете се на Рут, секретарката ми — каза тя и затвори телефона.

В сряда отивам да играя бридж у Елизабет и взимам една стара чанта. Тя е червена и грозна. Но днес поне ще ми служи за прикритие. Това е единствената чанта, която успях да открия у дома, достатъчно голяма, че да побере писмата до госпожа Мърна. Кожата е напукана и се лющи, от триенето върху рамото дебелата дръжка оставя кафеникави петна по блузата ми. Това беше градинарската чанта на баба ми Клеър. В нея държеше градинарските си инструменти, а по дъното й още има слънчогледови семки. Не отива на нито една от дрехите ми, но не ме е грижа.

— Две седмици — размахва два пръста Хили пред лицето ми. — Ще дойде — усмихва ми се тя и аз й се усмихвам в отговор.

— Веднага се връщам — казвам аз и влизам в кухнята, нарамила чантата.

Ейбълийн стои на мивката.

— Добър ден — казва тихо.

Мина седмица, откакто ходих у тях. Около минута просто стоя и я гледам как разбърква студения чай, долавям по стойката й колко неудобно се чувства, колко се страхува да не заговоря отново за книгата за прислугата. Изваждам няколко писма с домакински въпроси и щом вижда това, Ейбълийн леко отпуска рамене. Докато й чета един въпрос за петната от мухъл, тя сипва малко чай в една чаша и го опитва. Добавя още малко захар в каната.

— А, преди да забравя, намерих отговор на онзи въпрос за петната от котлен камък. Мини каза, че трябва просто да се натрият с майонеза. — Ейбълийн изстисква половин лимон в чая. — А после жената да изхвърли съпруга си нехранимайко. — Тя разбърква и опитва. — Мини не се церемони много със съпрузите.

— Благодаря, ще си запиша — отвръщам аз. Възможно най-небрежно изваждам един плик за писма от чантата. — Исках да ти дам това.

Ейбълийн отново заема скованата си предпазлива поза, както когато влязох.

— Какво има вътре? — пита тя, без да посегне към плика. — За помощта ти — казвам аз тихо. — Отделям по пет долара от всяка статия. Вече се събраха трийсет и пет.

Ейбълийн бързо премества поглед към чая.

— Не, благодаря, госпожо. — Моля те, вземи ги, спечели си ги.

Чувам скърцане на столове по пода в трапезарията и гласа на Елизабет.

— Моля ви, госпожице Скийтър. Госпожа Лийфолт ще побеснее, ако разбере, че ми давате пари — прошепва Ейбълийн.

— Не е нужно да разбира.