Кэтрин Стокетт - Слугинята

И преди да се усетя, малката се промъква през скута на госпожа Фредерикс и излиза през прозореца в ръцете ми, все едно съм Спасителят. Взимам я, а те тръгват по улица „Фортификейшън“ и ние с малката започваме да се кикотим като ученички. Отварям металната врата, взимам количка и слагам Мей Мобли да седне в нея и да промуши крака през дупките. Щом съм с униформа, имам право да пазарувам в „Джитни“. Липсват ми старите времена, когато отивах на улица „Фортификейшън“, а там стояха фермерите с ръчните си колички и се провикваха:

— Сладки картофи, зелен боб, зрял боб, бамя. Прясна сметана, мътеница, кашкавал, яйца.

Но и в „Джитни“ не е зле. Поне имат хубав климатик.

— Добре, малката. Да видим какво ни трябва.

От щанда за зеленчуци взимам шест картофа, три връзки зелен боб. Купувам пушен свински бут от касапина. Магазинът е светъл, чист и подреден. Няма нищо общо със супермаркета за чернокожи „Пигли Уигли“, където по пода има дървени стърготини. Виждам предимно бели дами, усмихнати, с вече направени прически, напръскани с лак за коса, готови за утре. Пазаруват и четири или пет прислужници, всичките облечени с униформи.

— Лилавото! — казва Мей Мобли и й давам да държи кутията с боровинки. Тя й се усмихва като на стар приятел. Мей Мобли обича лилави неща.

На щанда за подправки взимам пакет сол от един килограм, в който ще накисна пуйката, и го слагам в количката. Броя на пръсти часовете — десет, единайсет, дванайсет. Ако ще кисна птицата за четиринайсет часа в подсолена вода, трябва да я сложа в кофата около три часа днес следобед. Утре сутрин ще трябва да отида у госпожа Лийфолт в пет часа и да сложа пуйката да се пече за около шест часа. Днес вече опекох две тави царевични питки и ги оставих да престоят на кухненския плот, за да станат хрупкави. Ябълковият пай е готов за печене, а бисквитите ще приготвя утре.

— Приготвяш се за утре, а, Ейбълийн? — обръщам се и виждам зад себе си Франи Кутс. Тя ходи в моята църква и работи при госпожа Каролин на улица „Маншип“. — Здравей, сладурче, какви дебели крачета имаш — казва тя на Мей Мобли, която ближе кутията с боровинки. Фани навежда глава и ме пита: — Чу ли какво е станало тази сутрин с внука на Лувиния?

— Робърт, който коси тревата ли?

— Отишъл в тоалетната за бели в градинарския магазин „Пинчман“. Разправят, че там нямало табела за забрана. Двама бели мъже го подгонили и го пребили с щанга.

О, не! Не и Робърт!

— Той… дали ще…? Франи поклати глава. — Не знаят. В болницата е. Чух, че ослепял.

— Господи, не — затварям аз очи.

Лувиния е най-добрият и мил човек на света. Отгледа Робърт сама, след като дъщеря й почина.

— Горката Лувиния! Не знам защо лошите неща се случват все на добрите хора — казва Франи.

Същия следобед работя като луда — режа лук и целина, приготвям заливката, мия картофите, чистя боба, лъскам среброто. Чух, че тази вечер съседите ще се събират у Лувиния в пет часа, за да се помолят за Робърт, но когато слагам десеткилограмовата пуйка в маринатата, вече едва си мърдам ръцете. Приключвам с готвенето чак в шест часа, два часа по-късно от обикновено. Знам, че няма да имам сили да почукам на вратата на Лувиния. Ще отида утре, след като приключа с почистването на пуйката. Тътря се бавно от автобусната спирка и едва си държа очите отворени. Завивам по „Джийсъм“. Пред къщата ми е спрял голям бял кадилак. А на предните стълби седи госпожица Скийтър с червена рокля и червени обувки, крещящи като мегафон. Приближавам се бавно към двора си и се чудя какво ли иска сега. Госпожица Скийтър става, здраво стиснала дамската си чанта, все едно някой ще й я дръпне. Белите не идват в моя квартал, освен ако не карат някоя прислужница до дома й, което не ми пречи. По цял ден прислужвам на бели хора. Не искам обаче да ги гледам и когато съм си вкъщи.

— Надявам се, нямаш нищо против, че наминах — казва тя. — Просто… не знаех къде другаде можем да поговорим.

Сядам на стъпалата, а всеки прешлен на гръбнака ме боли. Малката така се изнерви от баба си, че ме напишка цялата и сега мириша. По улицата е пълно с хора, които отиват към дома на Лувиния, за да се помолят за Робърт, а отсреща децата играят на топка. Всички ни зяпат и сигурно си мислят, че ме уволняват.

— Да, госпожо — въздъхвам аз. — Какво мога да направя за вас?

— Имам една идея. Искам да напиша нещо, но ми трябва помощта ти.

Въздъхвам тежко. Харесвам госпожица Скийтър, но чак пък толкова! Можеше да се обади. Никога не би цъфнала на вратата на някоя бяла жена, без да се обади предварително. А тук се появява, като че ли има пълно право да ме безпокои в дома ми.