Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Искам да те интервюирам. Да те разпитам за работата ти като прислужница.

Една червена топка се претъркулва на около метър в двора ми. Момчето на Джоунс претичва през улицата, за да я вземе. Щом вижда госпожица Скийтър, спира като попарено. После изтичва и грабва топката. След това се обръща и си плюе на петите, все едно се страхува, че тя ще го погне.

— Като за рубриката на госпожа Мърна ли? — питам аз сухо. — За чистене?

— Не. Говоря ти за книга — казва тя с блеснали очи. Вълнува се. — Книга с разкази какво е да работиш при бяло семейство. Като например как е да работиш, да речем, при… Елизабет.

Обръщам се и я поглеждам. Това се е опитвала да ме попита през последните две седмици в кухнята на госпожа Лийфолт.

— Мислите ли, че госпожа Лийфолт ще се съгласи да разправям разни истории за нея?

Госпожица Скийтър малко помръква.

— Ами, не. По-скоро си мислех да не й казваме. Ще трябва да се погрижа и другите прислужници да го запазят в тайна.

Сбърчвам чело, защото започвам да схващам накъде бие.

— Кои други прислужници?

— Надявах се да интервюирам четири или пет. За да разкажат какво е да работиш като прислужница в Джаксън.

Оглеждам се. Седим навън пред погледите на всички. Тя не знае ли колко е опасно да говорим за такива работи, когато всеки може да ни види?

— И какви истории точно си мислите, че ще чуете?

— Колко ви плащат, как се отнасят с вас, за тоалетните, за децата, за всичко, което сте преживели — добро и лошо.

Изглежда въодушевена, като че ли това е някаква игра. За миг ми хрумва, че може би по-скоро съм луда, а не уморена.

— Госпожице Скийтър — прошепвам й аз, — това не ви ли се струва малко опасно?

— Ако внимаваме…

— Моля ви, по-тихо. Знаете ли какво ще стане с мен, ако госпожа Лийфолт разбере, че говоря зад гърба й?

— Няма да казваме на никого — тя започва да говори малко по-тихо, но не достатъчно. — Интервютата ще са поверителни.

Взирам се в нея. Полудяла ли е?

— Чухте ли за случката с чернокожото момче тази сутрин? Онова, дето го пребили с щанга, защото по грешка влязло в тоалетната за бели?

Тя ме поглежда и леко примигва.

— Знам, че положението е малко несигурно, но това е…

— А за братовчедка ми Шинел в окръг Котър? Подпалили колата й, защото отишла до избирателната секция.

— Никой не е писал подобна книга — казва тя най-накрая шепнешком, защото май вече е по-наясно как стоят нещата. — Ще направим нещо напълно новаторско. Ще представим съвсем нова гледна точка.

Забелязвам покрай къщата ми да минават група прислужници с униформи. Те поглеждат насам и ме виждат как седя с бяла жена на предните стълби. Стискам зъби, защото знам, че телефонът ми ще звъни на пожар.

— Госпожице Скийтър — казвам аз бавно, за да види, че говоря напълно сериозно. — Да се съглася да ви помогна, е все едно сама да драсна клечка на къщата си.

Госпожица Скийтър започва да си гризе нокътя.

— Но аз вече… — Тя стисва очи.

Каня се да я попитам: „Какво вече?“, но малко ме е страх какво може да ми отговори.

Тя бръква в чантата си, вади листче хартия и записва телефона си.

— Поне ще си помислиш ли?

Въздъхвам и извръщам очи към двора. Казвам колкото мога по-тихо:

— Не, госпожо.

Тя оставя листчето помежду ни на стъпалото и се качва в кадилака си. Твърде уморена съм, за да стана. Просто си седя и я гледам как тръгва бавно надолу по пътя. Момчетата, които ритат топка, се дръпват от улицата и застават мирно отстрани, като че ли покрай тях минава катафалка.

Карам кадилака на мама по „Джийсъм авеню“. Пред мен едно чернокожо момченце с гащеризон, стиснало червена топка, ме гледа с ококорени очи. Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Ейбълийн още стои на предните стълби, облечена с бялата си униформа. Дори не ме погледна, когато каза „Не, госпожо.“ Беше вперила поглед в онзи правоъгълник пожълтяла трева в двора си. Предполагам, че очаквах посещението ми при нея да мине като гостуванията ми при Константин, когато дружелюбни чернокожи махаха и се усмихваха, радваха се да видят бялото момиченце, чийто татко бе собственик на голямата ферма. Но тук ме гледат с присвити очи. Когато го наближавам с колата, чернокожото момченце се обръща и се шмугва зад една къща през няколко двора от дома на Ейбълийн. В предния двор на къщата са се събрали пет-шест чернокожи с подноси и торби в ръце. Разтривам слепоочията си. Опитвам се да измисля как бих могла да убедя Ейбълийн.