Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Госпожо Лийфолт, тя не знае какво прави…

— Връщай се в къщата, Ейбълийн!

Ненавиждам я, но влизам в кухнята. Заставам в средата на стаята и оставям вратата отворена след себе си.

— Не съм те отгледала, за да ходиш в негърска тоалетна! — изсъсква тя, като си мисли, че не я чувам, а аз си викам: „Госпожо, вие изобщо не сте отгледали детето си.“.

— Тук е мръсно, Мей Мобли. Ще хванеш болести! Не, не, не! — И я чувам как продължава да пляска голите крачета.

След секунда госпожа Лийфолт довлича малката като чувал с картофи в кухнята. Не мога да направя нищо, освен да гледам. Имам чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото. Госпожа Лийфолт оставя Мей Мобли пред телевизора, отива в спалнята си и затръшва вратата.

Отивам да прегърна малката. Тя още плаче и изглежда ужасно объркана.

— Съжалявам, Мей Мобли — прошепвам й аз. Проклинам се, задето изобщо я заведох отвън. Но не знам какво друго да й кажа и просто я прегръщам. Сядаме да гледаме „Малките пакостници“, докато госпожа Лийфолт не идва да ме пита не е ли време да си ходя. Пъхам монетата от десет цента за автобуса в джоба си. Прегръщам още веднъж Мей Мобли и й прошепвам: — Ти си умно момиче. Ти си добро момиче.

По пътя за вкъщи не забелязвам през прозореца големите бели къщи, покрай които минава автобусът. Не говоря с приятелките си прислужници. Виждам само как пляскат малката заради мен. Виждам как госпожа Лийфолт й казва, че съм мръсна, болна. Автобусът набира скорост по улица „Стейт“. Минаваме по моста „Удроу Уилсън“, а челюстта ми е толкова стегната, че още малко, ще си счупя зъбите. Усещам как семето на горчивината, онова, дето се загнезди в мен след смъртта на Трийлор, расте. Искам да извикам толкова силно, че малката да ме чуе, че мръсотията няма цвят, че негърската част от града не е развъдник на болести. Искам да направя така, че онзи момент да не настъпи — а той настъпва в живота на всяко бяло дете, — моментът, в който те започват да си мислят, че черните са по-лоши от белите. Завиваме по „Фариш“ и аз ставам, защото спирката ми наближава. Моля се за нея този миг да не е настъпил днес. Моля се все още да имам време.

През следващите няколко седмици всичко е страшно спокойно. Мей Мобли вече носи гащички като за голямо момиче. Почти не се изпуска. След случката в гаража госпожа Лийфолт много се заинтересува от навиците й за ходене до тоалетна. Дори позволи на детето да я гледа на клекалото, за да му покаже как ходят по нужда белите. Няколко пъти обаче, когато майка й я няма, хващам малката да се опитва да отиде в моята тоалетна. Понякога успява да си свърши работата там, преди да й попреча.

— Здравейте, госпожо Кларк — на задните стълби стои Робърт Браун, който коси тревата в двора на госпожа Лийфолт. Навън е приятно и хладно.

Отварям мрежата на вратата.

— Как е, синко? — питам аз и го потупвам по ръката. — Чувам, че косиш всички дворове на улицата.

— Да, госпожо. Наех двама души да работят за мен — ухилва се той.

Той е хубаво, високо момче с къса коса. Беше съученик на Трийлор в гимназията. Бяха добри приятели, играеха заедно бейзбол. Докосвам го по ръката просто защото имам нужда да го пипна пак.

— Как е баба ти? — питам го. Обичам Лувиния, тя е най-добрият човек на света. С Робърт дойдоха заедно на погребението. Това обаче ми напомня какво предстои следващата седмица. Най-страшният ден от годината.

— По-здрава е и от мен — усмихва се той. — Ще мина покрай вас в неделя да окося. Преди Трийлор косеше тревата в двора. Сега тази работа върши Робърт, без дори да го моля, и не приема пари.

— Благодаря ти, Робърт. Много мило от твоя страна.

— Нали ще се обадите, ако имате нужда от нещо, госпожо Кларк? — Благодаря ти, синко.

Чувам, че звънецът иззвънява, и виждам отпред колата на госпожица Скийтър. Този месец тя идва всяка седмица у госпожа Лийфолт, за да ме пита за въпросите до госпожа Мърна. Пита ме как се махат петна от котлен камък, а аз й казвам да използват винена киселина. Тя ме пита как се развърта електрическа крушка, счупена във фасонката, а аз й казвам — със суров картоф. Тя ме пита какво се е случило между старата й прислужница Константин и майка й, а аз млъквам. Преди няколко седмици си помислих, че ако й кажа нещичко за дъщерята на Константин, тя ще ме остави на мира. Но госпожица Скийтър продължава с въпросите. Можех да й кажа, че няма как да разбере защо чернокожа жена не може да отгледа дете с бяла кожа в Мисисипи. Защото животът й ще е тежък и самотен, няма да се вписва нито при едните, нито при другите. Всеки път, след като приключи с въпросите как се почиства това, как се поправя онова или къде е Константин, говорим и за други неща. Преди не се е случвало да говоря много с хората, при които работя, или с техните приятели. Без да се усетя, й разказах как Трийлор никога не изкарваше по-малко от петица или че новият свещеник в църквата ми лази по нервите, защото фъфли. Все дреболии, но такива, които обикновено не бих казала на бял човек. Днес се опитвам да й обясня разликата между почистването на среброто чрез потапяне и полирането му и как само в запуснатите къщи топят приборите в разтвор, защото става по-бързо, но пък после не изглеждат така добре. Госпожица Скийтър килва глава настрани и сбърчва чело: