Кэтрин Стокетт - Слугинята

— О, благодаря ти, Хили, трудно се правят, но си струва — Дийна сияе, сякаш всеки момент ще се разплаче от похвалите на Хили.

— Значи ще се заемеш, нали? Много се радвам. Комитетът по печивата наистина се нуждае от човек като теб.

— Колко каза, че ти трябват?

— Петстотин, до утре следобед.

Усмивката на Дийна замръзва.

— Добре. Може би ще успея, ако… работя през нощта.

— Скийтър, ти се появи — казва Хили и Дийна излиза от кухнята.

— Не мога да остана дълго — отвръщам аз, май твърде бързо.

— Е, разбрах — заявява със самодоволна усмивка Хили. — Този път той със сигурност ще дойде. След три седмици.

Гледам как дългите пръсти на Юл Мей отлепват тестото от ножа и въздъхвам, защото веднага се досещам какво има предвид.

— Не знам, Хили. Опитваш вече толкова пъти. Може би това е знак. — Миналия месец, когато той отмени срещата един ден по-рано, дори си бях позволила малко да се развълнувам. Не ми се ще отново да преживявам същото.

— Защо? Как смееш да говориш така!

— Хили — стисвам зъби аз, защото е време най-накрая да го кажа, — знаеш, че не съм негов тип.

— Я ме погледни — заявява тя.

И аз правя както ми е наредено. Защото всички правим каквото Хили нареди.

— Хили, не можеш да ме накараш да отида…

— Времето ти настъпи, Скийтър! — Тя се пресяга и стисва ръката ми, здраво обвива дланта ми с пръсти, както правеше Константин. — Дойде и твоят ред. И проклета да съм, ако допусна да си пропуснеш шанса само защото майка ти те е убедила, че не си достатъчно добра за мъж като него.

Горчивата истина, която ми казва, ме жегва. И въпреки това изпитвам страхопочитание към приятелката си, защото не се отказва от мен. С Хили винаги сме били болезнено честни помежду си, дори за дреболии. Пред другите хора Хили изрича лъжи, без да й мигне окото, но двете имаме негласно споразумение да бъдем честни една пред друга, което вероятно е единствената причина още да сме приятелки. Елизабет влиза в кухнята с празна чиния в ръце. Усмихва се, после спира и трите се споглеждаме. — Какво? — пита Елизабет. Убедена съм, че си мисли, че досега сме говорили за нея. — След три седмици тогава? — пита ме Хили. — Ще дойдеш ли?

— О, да! Непременно ще отидеш! — добавя Елизабет.

Поглеждам усмихнатите им лица, надеждата, която таят за мен. Тя не е като натякванията на майка, а искрена надежда, без задължения или болка. Неприятно ми е, че приятелките ми са обсъждали този въпрос, съдбовната ми вечер, зад гърба ми. Неприятно ми е, но в същото време ми става и изключително мило. Тръгвам обратно към фермата преди края на мача. През отворения прозорец на кадилака нивите изглеждат посечени и обгорени. Татко приключи с беритбата преди седмици, но от двете страни на пътя полетата още са заснежени от памук сред тревата. Пухчетата от него се откъсват и се носят из въздуха. От шофьорското място проверявам пощенската кутия. В нея намирам „Алманах на фермера“ и едно писмо. От „Харпър & Роу“ е. Завивам по алеята и паркирам. Писмото е написано на ръка върху малка квадратна хартия за бележки.

„Госпожице Филън,

Ако желаете, можете да упражнявате уменията си за писане с подобни изтъркани, бездушни теми като пияните шофьори и неграмотността. Надявах се обаче да изберете нещо по-интересно. Продължавайте да търсите. Пишете ми отново само в случай че откриете нещо оригинално.“

Промъквам се покрай майка в трапезарията, покрай невидимата Паскагула, която бърше прахта от картините в коридора, и се качвам нагоре по стръмните злокобни стълби. Лицето ми гори. Опитвам се да сдържа сълзите си заради писмото на госпожа Щайн и си казвам, че трябва да се взема в ръце. Най-лошото е, че изобщо нямам по-добри идеи. Потапям се в следващата домакинска статия, после в бюлетина за женската организация. За втора поредна седмица не включвам инициативата на Хили за тоалетните.

След около час усещам, че се взирам през прозореца. Екземплярът ми от „Слава на великите мъже“ лежи на перваза. Отивам и я взимам, притеснена, че от светлината хартиената подвързия, черно-бялата снимка на скромно, бедно семейство върху корицата, ще избелее. Книгата е топла и тежка от слънцето. Чудя се дали някога ще напиша нещо, което да си струва. Обръщам се, когато на вратата почуква Паскагула. Тогава ме осенява идеята. „Не. Не мога да го направя. Това би означавало… да прекрача границата.“ Но идеята не ми дава мира.

В средата на октомври жегите най-сетне преминават и сега е хладно, около десет градуса. Сутрин седалката във външната тоалетна е студена и се стряскам, като седна. Клозетът представлява просто малка стаичка, която построиха под навеса за колата. В нея има тоалетна чиния и малка мивка, закачена на стената. Жица за крушката. Тоалетната хартия трябва да стои на пода. Докато прислужвах на госпожа Колиър, нейният гараж беше долепен за къщата и не се налагаше да излизам навън. Къщата вече имаше тоалетна за прислугата. Спях и в собствена стаичка, когато оставах да гледам детето през нощта. А за да ходя в тази тоалетна тук, трябва да излизам навън. Един вторник по пладне излизам да обядвам на задните стълби и сядам на хладния цимент. Тук отзад тревата на госпожа Лийфолт не расте много добре. Една голяма магнолия засенчва почти целия двор. Вече знам, че това дърво ще стане скривалището на Мей Мобли. След около пет години, за да се крие от госпожа Лийфолт. След малко Мей Мобли излиза с клатушкане на стълбите. В ръката си държи половин шницел. Усмихва ми се и ми казва: