Кэтрин Стокетт - Слугинята

Кимвам, макар да не съм чела книгата. Досега не ми е хрумвало, че Ейбълийн обича да чете.

— Той написа почти петдесет страници — продължава тя. — Оставих ги на неговото момиче, Франсис. — Ейбълийн спира да бели. Виждам как гърлото й помръдва, когато преглъща. — Моля ви, не казвайте на никого — казва вече по-тихо тя, — не казвайте, че искаше да пише за белия си шеф. Ейбълийн прехапва устната си и изведнъж осъзнавам, че тя все още се страхува за него. Въпреки че е мъртъв, в нея все още е налице инстинктът да се страхува за сина си.

— Не се притеснявай, че ми каза това, Ейбълийн. Според мен… идеята му е била смела.

Ейбълийн ме поглежда в очите за миг. След това взима друг домат и насочва ножа към люспата. Наблюдавам я, чакам да пръсне червен сок. Но Ейбълийн спира, преди да направи разрез, и поглежда към вратата на кухнята.

— Мисля, че не е честно да не знаете какво стана с Константин. Просто… съжалявам, но ми се струва нередно да говоря с вас за това.

Не продумвам, защото не знам какво я накара да повдигне този въпрос, но не искам да го развалям.

— Ще ви кажа обаче, че е свързано с дъщеря й. Заради това, че дойде да види майка си.

— Дъщеря ли? Константин не ми е казвала, че има дъщеря. — Познавах Константин от двайсет и три години. Защо ще премълчава подобно нещо?

— Беше й трудно. Бебето се роди наистина… бледо.

Не помръдвам, когато си спомням какво ми беше казала Константин преди години.

— Искаш да кажеш светло ли? Като например… бяло?

Ейбълийн кимва и продължава да си върши работата на мивката.

— Трябваше да я изпрати надалеч, мисля, че на север.

— Бащата на Константин е бил бял — казвам аз. — О… Ейбълийн… не мислиш, че… — През главата ми минава грозна мисъл. Прекалено шокирана съм, за да довърша изречението.

Ейбълийн поклаща глава.

— Не, не, госпожо. Не е… това. Мъжът на Константин, Конър, беше чернокож. Но след като в Константин течеше кръвта на татко й, бебето излезе светложълто. Понякога… става така.

Засрамена съм, че си бях помислила най-лошото. И въпреки това не разбирам.

— Защо Константин не ми е казвала за това? — питам аз, без да очаквам отговор. — Защо е отпратила дъщеря си?

Ейбълийн кимва на себе си, сякаш тя разбира. А аз не. По-зле от тогава не съм я виждала. Константин хиляди пъти казваше, че не може да дочака деня, в който ще си я вземе обратно.

— Ти каза, че дъщерята има нещо общо с уволнението на Константин. Какво се случи?

В този миг лицето на Ейбълийн става безизразно. Завесата пада. Тя кимва към писмата до госпожа Мърна и показва ясно, че няма да каже нищо повече. Поне засега.

Същия следобед се отбивам у Хили, където всички гледат футбол. От двете страни на улицата са спрели леки коли и буици. Насилвам се да стигна до вратата, защото знам, че ще съм единствената неомъжена там. Вътре в дневната е пълно с двойки, насядали по диваните, канапетата и облегалките на фотьойлите. Съпругите седят изправени, с кръстосани крака, а съпрузите са приведени напред. Всички очи са вперени в дървения телевизионен приемник. Аз заставам в дъното, отговарям на няколко усмивки, поздравявам мълчаливо с кимване. Като изключим гласа на коментатора, в стаята е тихо.

— Урааааааааа! — викат всички и във въздуха се вдигат ръце, а жените стават на крака и започват да ръкопляскат. Аз започвам да гриза кожичката около нокътя си.

— Само така, „бунтари“ 5 5 „Бунтари“ — прозвището на спортните отбори на Университета на Мисисипи. — Бел.прев. ! Дайте на „тигрите“ да разберат! — Давайте „бунтари“! — вика Мери Франсис Трули и подскача радостно, облечена с пуловер с цветовете на отбора.

Поглеждам нокътя си, от който виси кожичка, щипеща и розова. В стаята се носи силна миризма на бърбън, червена вълна и диамантени обеци. Чудя се дали момичетата наистина се интересуват от футбол, или се преструват, за да впечатлят съпрузите си. През четирите месеца, откакто членувам в женската организация, никоя от тях не ме е питала „К’во ше кажеш за «бунтарите»?“ Разменям по някоя и друга дума, докато си проправям път през двойките и стигам до кухнята. Високата слаба прислужница на Хили, Юл Мей, увива тесто около мънички кренвирши. Друго, по-младо чернокожо момиче, мие съдовете на мивката. Хили ми махва с ръка да отида при нея, докато говори с Дийна Доран.

— … най-прекрасната петифура, която съм опитвала! Дийна, ти май си най-талантливата готвачка в организацията! — Хили натъпква останалата част от сладкиша в устата си, кима и ахва одобрително.