Кэтрин Стокетт - Слугинята

Паскагула обаче диша толкова шумно, че чувам дъха й. Стои като закована, без да осъзнава, че съм зад нея. Роджър Стикър, местният репортер, е нервен, усмихва се, говори бързо.

— Президентът Кенеди нареди на губернатора да пусне Джеймс Меридит, повтарям, президентът на Съединените…

— Юджиния, Паскагула! Изключете телевизора на секундата!

Паскагула се обръща рязко и вижда мен и майка. След това изхвърча от стаята с поглед, прикован към пода.

— Няма да търпя това, Юджиния — прошепва майка. — Няма да допусна да ги насърчаваш по този начин.

— Да ги насърчавам ли? Това е новина от национално значение, майко.

Майка изсумтява.

— Не е редно двете да гледате заедно! — И тя превключва канала, и се спира на следобедното повторение на шоуто на Лорънс Уелк. — Ето, това не е ли много по-приятно?

Една гореща събота в края на септември, след като памукът вече е обран и полетата пустеят, татко внася вкъщи нов цветен телевизор. Премества черно-белия приемник в кухнята. Усмихнат и горд, той включва новия телевизор в контакта на стената в дневната. През останалата част от следобеда къщата се оглася от футболния мач между „Ол Мис“ и Университета на Луизиана.

Мама, разбира се, е като залепена за цветната картина, охка и ахка на ярките червени и сини цветове, в които са облечени двата отбора. Двамата с татко живеят за мачовете на футболния отбор на „Ол Мис“. Майка носи червени вълнени панталони въпреки непоносимата горещина, а татко е прострял старото си одеяло от братството „Капа Алфа“ върху стола. Никой не споменава Джеймс Меридит, чернокожия студент, когото са допуснали в университета.

Взимам кадилака и тръгвам към града. За майка е необяснимо защо не искам да гледам как студентите от моята алма-матер подхвърлят една топка. Но Елизабет и семейството й са у Хили и гледат мача, затова Ейбълийн е сама в къщата. Надявам се, че ще е малко по-спокойна, ако Елизабет я няма. Истината обаче е, че се ми се иска да ми каже нещичко, каквото и да било, за Константин.

Ейбълийн ме пуска да вляза и аз тръгвам след нея към кухнята. Изглежда съвсем мъничко по-спокойна в празната къща на Елизабет. Поглежда към кухненската маса, сякаш днес иска да седне. Но когато я подканвам да го направи, тя отговаря:

— Не, благодаря. Вие седнете. — Взима домат от една купа в мивката и започва да го бели с нож.

Облягам се на кухненския плот и я запознавам с най-новата загадка: как да накарате кучетата да не влизат във външните кофи за боклук. Защото мързеливият ви съпруг забравя да ги изнесе отпред в деня, когато минава боклукчийският камион. Така е, като пие толкова от проклетата бира.

— Трябва просто да налее малко пневмоняк в боклука. Кучетата само ще мигат срещу кофите.

Записвам си, променям думата на „амоняк“ и вадя следващото писмо. Когато вдигам очи, Ейбълийн като че ли ми се усмихва.

— При цялото ми уважение, госпожице Скийтър, ама… не е ли малко странно, че вие сте новата госпожа Мърна, като не знаете нищо за домакинстването?

Тя не го изрече по начина, по който го каза майка преди месец. Вместо това усетих, че се разсмивам и й казвам нещо, което не съм споделяла с никой друг — за телефонното обаждане и автобиографията, която бях пратила на „Харпър & Роу“. Казвам й, че искам да стана писателка, и за съветите, които получих от Илейн Щайн. Хубаво е да имаш с кого да споделяш. Ейбълийн кимва и насочва ножа си към друг мек червен домат.

— Моето момче Трийлор, и то обичаше да пише.

— Не знаех, че имаш син.

— Умря. Преди две години.

— О, ужасно съжалявам — казвам аз и за миг в стаята се чува само отец Грийн и мекото падане на доматени люспи в мивката.

— Изкарваше само шестици на всички контролни по английски. После, когато порасна, си купи пишеща машина и започна да работи по една идея… — Раменете й се прегърбиха под подгънатата с карфици униформа. — Разправяше, че сам щял да напише книга.

— Каква идея? — попитах аз. — Разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш… Известно време Ейбълийн не казва нищо. Продължава да бели доматите.

— Четеше една книга, „Невидимият човек“. Когато я свърши, рече, че ще напише какво е да си чернокож и да работиш за бял човек в Мисисипи.

Извръщам поглед, защото знам, че точно на това място майка ми щеше да прекъсне разговора. Тук щеше да се усмихне, да смени темата и да започне да говори за цената на препаратите за лъскане на сребро или за белия ориз.

— После и аз прочетох „Невидимият човек“ — казва Ейбълийн. — Не беше лоша.