Кэтрин Стокетт - Слугинята

Влизам в мъничкото фоайе. Къщата е с нисък таван и малки стаи. Всичко изглежда втора употреба — избелелите сини завеси на цветя, кривата покривка на дивана. Чувам, че новата счетоводна фирма на Райли не върви добре. Може би в Ню Йорк или някъде другаде би успял, но в Джаксън, Мисисипи, хората просто не искат да работят с груб, снизходителен задник. Колата на Хили е паркирана отпред, но не я виждам вътре. Елизабет сяда пред шевната машина, поставена върху кухненската маса.

— Почти приключих — казва тя. — Само да направя последния шев… — Елизабет става и ми показва зелена официална рокля с обла бяла яка. — Кажи ми честно — прошепва тя, а очите й ме умоляват да й кажа всичко, освен истината. — Изглежда ли домашно ушита?

Подгъвът от едната страна виси. Роклята е набръчкана, а маншетът вече е протрит.

— Изглежда сто процента като купена от магазина. Направо от „Мезон Бланш“ — казвам аз, защото това е магазинът мечта на Елизабет. Простира се на пет етажа в Ню Орлиънс и предлага скъпи дрехи. Дрехи, които в Джаксън не могат да се намерят.

Елизабет ми се усмихва с благодарност.

— Мей Мобли спи ли? — питам аз.

— Най-сетне заспа — Елизабет си играе с кичур коса, изплъзнал се от ролката, и се мръщи на непокорството му. Понякога, когато говори за дъщеричката си, гласът й добива остър тон. Вратата на тоалетната за гости се отваря и отвътре излиза Хили, която казва:

— … така е много по-добре. Сега всеки си има място, където да ходи по нужда. Елизабет премята в ръцете си иглата на шевната машина и изглежда притеснена. — Кажи на Райли, че му благодаря — добавя Хили и тогава изведнъж разбирам за какво става въпрос.

Ейбълийн вече си има собствена тоалетна в гаража. Хили ми се усмихва и виждам, че се готви да повдигне въпроса за инициативата.

— Как е майка ти? — питам аз, макар да знам, че тази тема никак не й е любима. — Свиква ли вече в дома?

— Предполагам — Хили подръпва червения си пуловер надолу върху меките тлъстини на кръста си. Носи панталони на червени и зелени квадрати, които като че ли правят дупето й да изглежда по-голямо, по-заоблено и по-масивно. — Разбира се, тя не оценява нищо, което правя. Наложи се да уволня прислужницата й, защото я хванах да краде сребро точно под носа ми — Хили присвива леко очи. — Да си чула случайно дали Мини Джаксън работи някъде?

Поклащам отрицателно глава.

— Съмнявам се, че някога ще си намери работа в града — казва Елизабет.

Хили кимва замислено при тези думи. Поемам си дълбоко въздух, нетърпелива да им съобщя новината.

— Намерих си работа в „Джаксън Джърнъл“.

Стаята утихва. Изведнъж Елизабет изписква. Хили ми се усмихва с такава гордост, че аз се изчервявам и свивам рамене, като че ли не е кой знае какво.

— Щяха да са истински глупаци да не те наемат, Скийтър Филън — казва Хили и вдига чашата си със студен чай за наздравица.

— А… хм, вие чели ли сте рубриката на госпожа Мърна? — питам аз.

— Не — отвръща Хили. — Но се обзалагам, че бедните селянки от Южен Джаксън я четат, все едно е Библията.

Елизабет кимва.

— Предполагам, че я четат всички бедни момичета, които нямат прислуга.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Ейбълийн? — обръщам се аз към Елизабет. — За да ми помогне с някои от отговорите.

Елизабет застива за миг.

— Ейбълийн? Моята Ейбълийн ли?

— Аз определено не мога да отговоря на въпросите.

— Е… стига да не й пречи на работата.

Замълчавам, изненадана от реакцията й. Но си напомням, че все пак Елизабет й плаща заплатата.

— И не точно днес, защото Мей Мобли ще стане след малко и ще се наложи аз да я гледам.

— Добре. Може би… може ли да мина утре сутринта тогава? — преброявам часовете, с които разполагам. Ако приключа с Ейбълийн преди обяд, ще имам време да изтичам до вкъщи, да напиша текста и да се върна в града до два часа.

Елизабет поглежда намръщено към макарата със зелен конец.

— И само за няколко минути. Утре е денят за лъскане на среброто.

— Няма да отнеме много време, обещавам — отвръщам аз. Елизабет започва да звучи точно като майка ми.

На следващата сутрин в десет часа Елизабет отваря вратата и ми кимва като учителка.

— Добре. Влизай. И не се бави много. Мей Мобли ще се събуди всеки момент.

Влизам в кухнята с тетрадката и писмата под мишница. Ейбълийн ми се усмихва от мивката и златният й зъб проблясва. Малко е пълна в кръста, но пълнотата придава приятна мекота на фигурата й. И е много по-ниска от мен, но пък кой ли не е? Кожата й е тъмнокафява и се откроява с блясък на фона на колосаната й бяла униформа. Веждите й са посивели, макар косата й да е черна.