Кэтрин Стокетт - Слугинята

През септември не само вече бях изгубила надежда, че от „Харпър & Роу“ ще ми се обадят, но се бях отказала и да търся Константин. Като че ли никой нямаше представа как да се свържа с нея. Накрая престанах да разпитвам защо Константин си е тръгнала. Сякаш просто се бе изпарила. Наложи се да приема, че единствената ми истинска приятелка ме бе оставила сама да се оправям с хората около мен.

Една гореща септемврийска сутрин се събуждам в детското си легло и нахлузвам плетените кожени сандали, които брат ми Карлтън ми донесе от Мексико. Бяха мъжки модел, тъй като очевидно краката на мексиканските момичета не порастват до 41-ви номер. Майка мрази тези обувки и казва, че приличат на боклук. Обличам върху нощницата си една от старите ризи на татко и се измъквам през предната врата. Майка е на задната веранда при Паскагула и Джеймсо, които белят стриди.

— Не бива да оставяш негър и негърка заедно без наблюдение — бе ми прошепнала преди много време майка. — Те не са виновни, но просто не могат да се сдържат.

Слизам по стълбите, за да видя дали екземплярът от „Спасителят в ръжта“, който си бях поръчала по пощата, е в пощенската кутия. Винаги си поръчвам забранените книги от един търговец в Калифорния, който продава на черно. След като щатът Мисисипи не разрешава разпространението им, би трябвало да са хубави.

Когато стигам до края на алеята, сандалите и глезените ми вече са покрити с фин жълт прах. Памуковите полета от двете ми страни са ослепително зелени, натежали от семенниците на растенията. Дъждовете миналия месец съсипаха задните ниви, но повечето насаждения останаха незасегнати и цъфнаха. Листата започваха да се изпъстрят с кафяви петна от дефолианта, а във въздуха още се носеше горчивата миризма на препарата. По главния път не минават коли.

Отварям пощенската кутия. А в нея, под „Домашен журнал за жената“ на майка, има писмо, адресирано до госпожица Юджиния Филън. Червеният релефен надпис в ъгъла гласи: Издателство „Харпър & Роу“. Разкъсвам плика още на пътя, облечена само по нощница и старата риза на татко от „Брукс брадърс“.

4-ти септември, 1962 г.

Уважаема госпожице Филън,

Пиша ви лично в отговор на автобиографията, която изпратихте, защото намирам за възхитително млада дама без никакъв опит да кандидатства за редакторска позиция в престижно издателство като нашето. За тази длъжност е задължително да имате най-малко пет години опит в издателската сфера. Щяхте да знаете това, ако бяхте направили проучване за бранша. Тъй като обаче аз самата някога бях амбициозна млада дама, реших да ви предложа съвет: потърсете в местния си вестник работа на длъжност, за която не се изисква висока квалификация.

В писмото си сте посочили, че „писането ви доставя голямо удоволствие“. Когато не правите копия на мимеографа или не приготвяте кафе на шефа си, се оглеждайте, правете проучвания и пишете. Не си губете времето за очевидните неща. Пишете за онова, което ви смущава, особено ако не притеснява никой друг.

Под напечатания на пишеща машина текст има написана на ръка бележка с неравни сини драскулки:

Послепис: Ако наистина сте сериозна, бих искала да прегледам най-добрите ви идеи и да споделя мнението си за тях. Правя това, госпожице Филън, единствено защото някога един човек направи същото за мен.

По главния път с грохот минава камион, пълен с памук. Негърът на мястото до шофьора се навежда през прозореца и ме зяпва. Забравила съм, че съм бяло момиче с тънка нощница. Току-що съм получила писмо, може би дори насърчение, от Ню Йорк и произнасям името на глас: — Илейн Щайн. Никога не съм срещала евреи. Тичам обратно по алеята и гледам писмото да не се вее в ръката ми. Не искам да се измачка. Профучавам нагоре по стълбите покрай виковете на майка ми да сваля мърлявите мексикански мъжки обувки и се захващам да запиша всяко проклето нещо, което ме притеснява, особено онези, които, изглежда, не вълнуват никой друг. Думите на Илейн Щайн кипят във вените ми и аз пиша колкото мога по-бързо. Списъкът се оказва забележително дълъг. На следващия ден съм готова да изпратя първото си писмо до Илейн Щайн. Съставила съм списък с идеите, които според мен представляват добър журналистически материал: ширещата се в Мисисипи неграмотност; големият брой автомобилни катастрофи в страната, предизвикани от пияни шофьори; ограничените възможности за работа на жените… Чак след като пускам писмото, осъзнавам, че май съм избрала идеите, които ще я впечатлят, вместо онези, които наистина ме вълнуват.