Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Колко си висока, Константин? — попитах я аз, без да успея да сдържа сълзите си.

Константин ме погледна с присвити очи.

— А ти колко си висока? — Метър и осемдесет и пет — изплаках аз. — Вече съм по-висока и от треньора на момчешкия баскетболен отбор.

— Е, аз съм метър и деветдесет, така че престани да се самосъжаляваш.

Константин беше единствената жена, на която се възхищавах и която гледах право в очите. Първото, което се набиваше на очи в Константин, освен височината й, бяха очите й. Светлокафяви на цвят, те се открояваха удивително с медния си нюанс на фона на тъмната й кожа. Никога не бях виждала чернокож човек със светлокафяви очи. Всъщност нюансите на кафявото в Константин бяха безбройни. Лактите й бяха съвсем черни, покрити с бял прашец през зимата. Кожата на ръцете, врата и лицето й бе с цвят на тъмен махагон. Дланите й имаха оранжев оттенък, поради което се чудех дали и кожата на ходилата й не е със същия цвят, но така й не я видях боса.

— Тази събота и неделя сме само двете — усмихна ми се тя.

Този уикенд майка и татко щяха да водят Карлтън да разгледа университета на Луизиана и университета Тулейн в Ню Орлиънс. Следващата година брат ми отиваше в колеж. Същата сутрин татко беше преместил походното легло в кухнята, до банята. Там спеше Константин, когато нощуваше вкъщи.

— Отиди да видиш какво съм ти донесла — каза тя и посочи към килера за метлите.

Отворих вратата и в чатнатата й видях пъхнат пъзел от петстотин части с картинка на връх Ръшмор. Това бе любимото ни занимание, когато тя оставаше да преспи у нас. Същата вечер часове наред хрускахме фъстъци и ровехме из парченцата от мозайката, пръснати по кухненската маса. Навън бушуваше буря, но в стаята беше уютно и ние отделяхме упорито крайните парченца. Крушката в кухнята примигваше.

— Кой е този? — попита Константин, докато разглеждаше кутията от пъзела през очилата си с черни рамки.

— Това е Джеферсън.

— Така е. Ами този?

— Това е… — наведох се напред: — мисля, че това е… Рузвелт.

— Аз познавам само Линкълн. Той прилича на татко ми.

Застинах с парченце от пъзела в ръце. Бях четиринайсетгодишна и в училище не бях изкарвала по-слаба оценка от шестица. Бях умна, но и страшно наивна. Константин захлупи капака върху кутията и отново се взря в парченцата.

— Защото татко ти е бил толкова… висок ли? — попитах я аз.

Тя се изкикоти.

— Защото татко ми беше бял. Височината съм я взела от мама.

Поставих парченцето на масата.

— Баща ти… е бил бял, а майка ти… чернокожа?

— Да — рече с усмивка тя, докато съединяваше две парченца. — Я виж, съвпадат.

Исках да й задам толкова много въпроси! Кой е бил баща й? Какъв е бил? Знаех, че не е бил женен за майката на Константин, защото това беше незаконно. Извадих цигара от тайните си запаси, които бях донесла на масата. Бях на четиринайсет, но се чувствах страшно голяма. Запалих. В същото време лампата на тавана с меко бръмчене примижа до мътно кафяво.

— О, как ме обичаше татко ми! Все казваше, че съм му любимката — Константин се облегна на стола. — Идваше вкъщи всяка събота следобед, а веднъж ми подари комплект от десет панделки за коса в десет различни цвята. Беше ги донесъл от Париж, бяха направени от японска коприна. Сядах в скута му в мига, в който пристигнеше, и не ставах, докато не си тръгнеше, а мама пускаше Беси Смит на грамофона, който той й беше подарил, и двамата пеехме: „Няма съмнение колко е странно, че никой не те познава, когато си в беда“.

Аз слушах с широко отворени очи, напълно оглупяла, стоплена от гласа й на фона на мъждукащата светлина. Ако шоколадът беше звук, то той щеше да представлява гласът на Константин, когато пееше. Ако песните имаха цвят, то те щяха да са с цвета на шоколад.

— Един път плачех от мъка и предполагам, е имало куп неща, заради които съм била разстроена — това, че съм бедна, че се къпех със студена вода, че имах развален зъб, не знам. Но той хвана главата ми с ръце и ме прегръща цяла вечност. Когато вдигнах очи, видях, че и той плаче… и тогава той направи онова, което ти показах, така че знаеш какво означава. Притисна палец в дланта ми и каза, че… съжалява.

Двете седяхме и се взирахме в парченцата от пъзела. Майка едва ли би искала да знам, че бащата на Константин е бил бял, че й се е извинил за начина, по който стояха нещата. Аз не биваше да научавам такива работи. Имах чувството, че Константин ми е направила подарък. Допуших си цигарата и я угасих в сребърния пепелник за гости. Светлината от лампата отново стана по-ярка. Константин ми се усмихна и аз също й отвърнах с усмивка.