Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Не знам. Мисля, че не — изхлипах аз.

Константин седна до мен на кухненската маса. Чух как подутите й стави изпукват. Тя силно притисна палец в дланта ми. И двете знаехме, че това означава: „Слушай. Чуй ме“.

— Всяка сутрин, докато не те погребат мъртва в земята, ще трябва да взимаш това решение. — Константин седеше толкова близо, че виждах черните й венци. — Трябва да се запиташ: „Да вярвам ли на онова, което глупаците казаха днес за мен?“

Тя продължи да притиска палеца си в дланта ми. Бях достатъчно умна, за да се досетя, че има предвид белите хора. Но въпреки че все още се чувствах ужасно и знаех, че най-вероятно съм грозна, за пръв път тя говореше с мен, все едно съм нещо повече от бялото дете на майка си. През целия ми живот ми бяха втълпявали какви трябва да са убежденията ми за политиката, за чернокожите, за поведението на едно момиче. Но с палеца на Константин, притиснат в дланта ми, осъзнах, че всъщност имам избор в какво да вярвам.

Константин идваше на работа вкъщи в шест часа сутринта, а по време на беритба пристигаше в пет. Така успяваше да приготви сухарите и заливката за попарата на татко, преди той да тръгне за полето. Почти всеки ден, когато се събудех, тя вече беше в кухнята, а от радиото на кухненската маса звучеше гласът на отец Грийн. Щом ме видеше, тя се усмихваше:

— Добро утро, хубавице!

Аз сядах на масата и й разказвах какво съм сънувала. Според нея сънищата предсказваха бъдещето.

— Бях в мансардата и гледах надолу към фермата — казвах й аз. — Виждах върховете на дърветата.

— Ще станеш мозъчен хирург! Най-високата част на къщата е символ на главата.

Майка закусваше рано в трапезарията, а после се преместваше в дневната, за да бродира или да пише писма до мисионери в Африка. От зеления си фотьойл виждаше кой къде ходи почти в цялата къща. Оставах поразена какво забелязваше във външния ми вид за частицата от секундата, която ми трябваше, за да премина покрай вратата. Профучавах оттам като стрела, като покрай голяма мишена, по която майка мяташе стрелички.

— Юджиния, знаеш, че вкъщи не се дъвче дъвка.

— Юджиния, намажи със спирт тази пъпка.

— Юджиния, качи се горе и си среши косата, ами ако някой дойде неочаквано на гости?

Научих, че чорапите са по-добро средство за незабелязано придвижване, отколкото обувките. Научих се да използвам задната врата. Научих се да нося шапки и да закривам лицето си с ръце, когато минавах оттам. Но най-вече се научих да стоя в кухнята.

В „Лонглийф“ един летен месец можеше да се проточи с години. Нямах приятели, които да идват на гости всеки ден — живеехме твърде далеч от кварталите на белите. В града Хили и Елизабет прекарваха съботите и неделите ту в дома на едната, ту в дома на другата, докато на мен ми позволяваха да излизам или да ми идват гости през уикенд. Много се оплаквах заради това. Понякога приемах за даденост присъствието на Константин, но ми се струва, че през повечето време осъзнавах какъв късмет имам, че тя е до мен.

Когато станах на четиринайсет, започнах да пуша. Отмъквах си по някоя цигара от кутиите „Марлборо“, които Карлтън държеше в едно чекмедже в скрина си. Той беше почти на осемнайсет години и никой не възразяваше, че пуши от години където си поиска в къщата или навън на полето с татко. Татко понякога пушеше лула, но не си падаше по цигарите, а майка изобщо не пушеше, макар че повечето от приятелките й бяха пушачки.

Майка заяви, че не иска да ме вижда с цигара, докато не стана на седемнайсет. Аз се промъквах в задния двор и сядах на люлката, направена от автомобилна гума, за да се крия зад големия стар дъб. Майка имаше орлово око, но обонянието й беше страшно притъпено. Константин обаче разбра веднага. Тя ме погледна с присвити очи и лека усмивка, но не каза нищо. Ако майка тръгнеше към задната веранда, докато аз се криех зад дървото, Константин се втурваше навън и почваше да бие с метлата по металния парапет на стълбите.

— Какво правиш, Константин? — питаше я майка, но през това време аз вече бях изгасила цигарата и бях хвърлила фаса в една хралупа на дървото.

— Чистя тази стара метла, госпожо Шарлот.

— Намери начин да вършиш това по-тихо, моля те. Ох, Юджиния, като че ли си пораснала с два сантиметра през нощта. Какво ще те правя? Отиди да… си облечеш рокля, която ти става.

— Да, госпожо — казвахме в един глас с Константин и крадешком се споглеждахме с усмивка. Колко прекрасно е да имаш с кого да споделяш тайните си! Предполагам, че така щеше да бъде, ако имах брат или сестра на моите години. Но не ставаше въпрос само за пушенето или криенето от майка. Исках да имам някой, който да ме погледне и след като собствената ми майка се тормози почти до смърт, че съм уродливо висока, къдрава и странна, да ми каже само с поглед: „На мен ми харесваш и така.“ Въпреки това Константин невинаги ме успокояваше. Когато бях на петнайсет, едно ново момиче ме посочи с пръст и попита: „Кой е този щъркел?“ Дори Хили се подсмихна, преди да ме дръпне настрани, все едно не сме я чули.