Кэтрин Стокетт - Слугинята

Майка скръства голите си ръце, сякаш я побиват тръпки от тази мисъл.

— Не смей да говориш така, Юджиния. Защото всяка седмица, когато видя някой мъж, по-висок от метър и осемдесет, в града, си мисля: „Само ако Юджиния положи малко усилия…“ — Тя притиска корема си с ръка, сякаш самата мисъл обостря язвата й.

Събувам чехлите си и слизам по стъпалата на предната веранда, а майка ми вика след мен да си обуя обувките и ме заплашва, че ще хвана гъбички или енцефалит. Ако не носиш обувки, неизбежно ще умреш. Ще умреш и ако нямаш съпруг. Потръпвам от усещането, от което не мога да се отърва, откакто преди три месеца завърших университета. Попаднала съм на място, където вече не се вписвам. При майка и татко със сигурност, може би дори и в компанията на Хили и Елизабет. — … на двайсет и три години си, а аз вече бях родила Карлтън-младши на твоята възраст.

Заставам под цъфналата в розово митра и гледам майка на верандата. Цветовете на хемерокалиса са опадали. Почти септември е. Като бебе не съм била сладка. Когато съм се родила, по-големият ми брат, Карлтън, ме погледнал и заявил на всеослушание в болничната стая:

— Това не е бебе, а комар 3 3 Скийтър (skeeter) — разпространено предимно в южните американски щати название за комар. — Бел.прев. !

И оттогава ми останал прякорът. Била съм дълга, с дълги крака, тънки като на комар — най-дългото бебе, раждало се някога в баптистката болница, шейсет и три сантиметра. Прозвището ми прилегна още повече и заради острия ми, подобен на клюн, нос, който имах като дете. Майка ми посвети целия си живот в опити да накара хората да ме наричат с истинското ми име — Юджиния. Госпожа Шарлот Бодро Кантрел Филън не обича прякорите.

Когато станах на шестнайсет години, не само не бях красива, но бях и болезнено висока. Толкова висока, че все ме слагаха на последния ред заедно с момчетата за училищните снимки. Толкова висока, че майка ми по цели нощи отпускаше подгъви, подръпваше ръкави, приглаждаше косата ми преди танци, на които никой не ме канеше, и накрая притискаше главата ми, сякаш можеше да ме върне на височината от годините, когато ми повтаряше да не се прегърбвам.

Когато навърших седемнайсет, майка ми вече предпочиташе да страдам от диария, отколкото да стоя изправена. Тя беше висока 1,65м и бе спечелила второ място на конкурса Мис Южна Каролина. Реши, че в моя случай може да се направи само едно. Наръчникът на госпожа Шарлот Филън за намиране на съпруг гласи: „Правило номер едно: хубавото дребно момиче трябва да подчертава красотата си с грим и изправена стойка. Високото и безлично момиче трябва да разполага с попечителски фонд.“ Бях висока метър осемдесет и пет, но разполагах с двайсет и пет хиляди долара, изкарани от памуковата плантация, вложени в сметка на мое име, и ако някой мъж не забележеше красота в тях, Бог ни е свидетел, той не беше достатъчно умен, за да го приемем в семейството.

Детската ми стая е на последния етаж в къщата. Има млечнобяла ламперия с розови купидончета. Тапетите са зелени, с розови цветчета. Всъщност това е мансарда с дълги, коси стени, където на много места не мога да стоя изправена. Еркерният прозорец създава илюзията, че стаята е кръгла. Майка ми по цял ден ми натяква, че трябва да си намеря съпруг, а освен това се налага и да спя в помещение, приличащо на сватбена торта. И въпреки това стаята е моето убежище. Тук горе топлината се събира и изпълва помещението като балон с горещ въздух, което отблъсква другите хора. Стълбите са тесни и на родителите ми им е трудно да ги изкачват. Предишната ни прислужница, Константин, всеки ден заставаше в подножието на стръмното стълбище и го гледаше намръщено, сякаш водеха битка помежду си. Това е единственото, което не харесвах в последния етаж на къщата — стълбите ме разделяха от Константин.

Три дни след разговора с майка ми на предната веранда, разтварям върху бюрото си вестник „Джаксън Джърнъл“ на страницата с обяви за работа. Цяла сутрин майка ме преследва с някаква нова помада за изправяне на косата, а татко седи на верандата, мърмори и проклина нивите с памук, защото се топят като сняг през лятото. Като изключим вредителите, най-лошото, което може да се случи по време на беритба, е да завали дъжд. Едва началото на септември е, а есенните валежи вече започнаха.

С червена химикалка в ръка, преглеждам единствената колона със заглавие „Работа: жени“.

„Универсален магазин «Кенингтънс» търси приветлива продавачка с добри обноски и широка усмивка!“