Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Тогава направи място — заявява Хили, — защото е изключително важно.

Константин живееше на около километър и половина от нас в малък негърски квартал на име „Хотстак“, кръстен на фабриката за катран, която се намирала там преди. Пътят до „Хотстак“ минава на север покрай фермата ни и откакто се помня, по тази отсечка винаги вървят чернокожи деца, играят си, рият из червения прах, докато стигнат до голямото шосе 49, за да си хванат превоз.

Като малка и аз самата изминавах този километър и половина под палещото слънце. Ако й се примолех и си учех уроците, майка понякога позволяваше на Константин да ме води у тях в петък следобед. След двайсет минути бавен ход минавахме покрай смесения магазин за чернокожи, после покрай магазина за хранителни стоки, зад който мътеха кокошки. По целия път от двете страни се редяха десетки паянтови крайпътни къщи с ламаринени покриви и полегати веранди и една жълта къща, където — всички разправяха — се продавало уиски на черно. Вълнуващо беше да се озова в толкова различен свят, където болезнено съзнавах колко хубави са обувките ми и колко бял е сукманът ми, който Константин бе изгладила. Колкото повече се приближавахме до дома й, толкова по-широко се усмихваше Константин.

— Как е Карл Бърд? — викаше Константин на мъжа, който продаваше корени, седнал на люлеещ се стол в ремаркето на пикапа си. Край него стояха отворени чували с корени от лаврово дърво, лакрица и вероника, готови да бъдат спазарени, а когато спирахме да ги поразгледаме, Константин цялата се оживяваше и всяка следа от скованост в тялото й изчезваше. Тя не беше просто висока, а едра. Имаше и широк ханш и коленете все я боляха. При дънера на ъгъла на нейната улица тя слагаше между устната и венеца си щипка тютюн за дъвчене „Хепи Дейс“ и изплюваше сока на струйка, права като стрела. Беше ми показала черния прах в кръглата тенекиена кутийка, но ми беше рекла:

— Не казвай на майка си.

По пътя винаги се излежаваха крастави кучета с хлътнали кореми. Млада чернокожа жена на име Котешка захапка се провикваше от верандата си:

— Госпожице Скийтър! Да поздравите татко си от мен. Речете му, че съм добре.

Баща ми й беше дал това име преди години. Минавал с колата и видял как бясна котка напада чернокожо момиченце. „Онази котка замалко да я изяде“, беше ми казал татко по-късно. Той убил котката, завел момиченцето на лекар и платил инжекциите против бяс, които трябвало да й бият в продължение на двайсет и един дни.

Малко по-нататък стигахме до къщата на Константин. В нея имаше три стаи, но нямаше килими и аз поглеждах към единствената снимка, която тя пазеше, на бяло момиче. Беше ми разказвала, че се е грижила за него двайсет години в Порт Гибсън. Бях убедена, че знам всичко за Константин — че има една сестра и е израснала във ферма на изполичар в Коринт, Мисисипи. И двамата й родители бяха починали. Не ядеше свинско, носеше дрехи петдесет и втори размер и дамски обувки четирийсет и първи номер. Но аз се взирах в широката усмивка на детето от снимката с малко ревност и се чудех защо не е сложила до нея и моя снимка. Понякога две съседски момичета — Мери Нел и Мери Роун, идваха да си играят с мен. Бяха толкова черни, че не ги различавах, и наричах и двете им Мери.

— Дръж се любезно с чернокожите момиченца, когато ходиш там — каза ми веднъж майка, а аз си спомням как я погледнах учудено и попитах:

— А защо мислиш, че не бих се държала любезно?

Но майка така и не ми обясни. След около час татко идваше да ме вземе, слизаше от колата и даваше на Константин един долар. Константин нито веднъж не го покани да влезе. Още тогава разбирах, че сме на нейна територия и в собствената си къща тя не е длъжна да се държи любезно с никого. След това татко ме водеше в магазина за чернокожи, откъдето ми купуваше безалкохолно и близалка.

— Не казвай на майка си, че дадох на Константин нещичко отгоре.

— Добре, татко — отвръщах аз.

Това беше единствената тайна, която пазехме помежду си с баща ми. Бях на тринайсет, когато за пръв път ме нарекоха грозна. Каза го един богат приятел на брат ми Карлтън, който бе дошъл на гости, за да стрелят с пушки на нивата.

— Защо плачеш, момиче? — попита ме Константин в кухнята.

Казах й разплакана как ме е нарекло момчето.

— И така ли е?

Аз спрях да плача и примигнах.

— Кое дали е така?

— Виж сега, Юджиния — рече тя, тъй като Константин единствена от време на време спазваше правилото на мама. — Грозното е вътре. Грозен е лошият, злият човек. Ти от тези хора ли си?