Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Защо досега не си ми разказвала това? — попитах аз и я погледнах право в светлокафявите очи.

— Нямам право да ти го казвам, Скийтър.

— Но защо? — Тя знаеше всичко за мен и семейството ми. Защо й е да пази тайни от мен?

Константин се взираше в мен, а в очите й забелязах дълбока, мрачна тъга. След известно време тя рече:

— За някои неща просто не бива да говоря.

Когато дойде моят ред да замина за колежа, майка си изплака очите, докато с татко се отдалечавахме в камиона. Но аз се почувствах свободна. Тръгвах си от фермата, тръгвах си от критиките. Искаше ми се да попитам майка: „Не си ли доволна? Не изпитваш ли облекчение, че вече няма да ти се налага всеки ден да се тревожиш за мен?“ Но майка изглеждаше нещастна.

Аз бях най-щастливият човек в общежитието на първокурсниците. Пишех на Константин по едно писмо седмично, разказвах й за стаята, лекциите, студентското братство. Трябваше да адресирам писмата до фермата, защото от пощата не доставяха пратки до „Хотстак“, и се надявах, че майка няма да ги отвори. Два пъти месечно Константин ми отговаряше върху хартия за печене, сгъната под формата на плик за писмо. Почеркът й беше хубав, с едри букви, макар редовете да се спускаха под изкривен ъгъл надолу по страницата. Съобщаваше ми за всяка битова дреболия в „Лонглийф“: „Болките в гърба ми са силни, но краката ме болят повече.“ Или: „Миксерът се отчупи от поставката и полетя из кухнята, а котката изпищя и избяга. Оттогава не съм я виждала.“

Пишеше ми, че татко настинал или че в църквата й щяла да идва да говори Роза Паркс. Често искаше да знае дали съм щастлива и подробности, свързани с това. Писмата ни приличаха на едногодишен разговор, в който си отговаряхме на въпроси и който продължаваше лично по Коледа и през летните ваканции.

Писмата на майка гласяха: „Казвай си молитвата!“ и „Не носи обувки с токчета, защото изглеждаш прекалено висока“, прикачени към чек за трийсет и пет долара.

През април на последната ми година в университета получих писмо от Константин, в което тя пишеше: „Имам изненада за теб, Скийтър. Толкова се вълнувам, че едва се сдържам да не ти кажа. Но не ми задавай въпроси. Ще видиш сама, когато се прибереш.“ Получих писмото малко преди последните изпити, месец преди дипломирането. И това бе последното писмо, което получих от Константин. Пропуснах церемонията за дипломирането в „Ол Мис“. Всичките ми близки приятелки бяха напуснали университета, за да се омъжат, и не виждах смисъл да карам майка и татко да пътуват три часа с колата само за да ме видят как минавам по подиума, докато майка ми всъщност искаше да ме види как вървя към олтара. Още не ми се бяха обадили от „Харпър & Роу“, затова, вместо да си купя самолетен билет до Ню Йорк, се прибрах до Джаксън в буика на второкурсничката Кей Търнър, притисната на предната седалка от пишещата си машина в краката ми и нейната сватбена рокля, поставена между нас. Следващия месец Кей Търнър щеше да се омъжва за Пърси Станхоуп. Три часа слушах тревогите й за сватбената торта.

Когато се прибрах вкъщи, майка отстъпи крачка назад, за да ме огледа по-добре.

— Е, кожата ти изглежда прекрасно, но косата… — въздъхна тя и поклати глава.

— Къде е Константин? — попитах аз. — В кухнята ли е?

И сякаш съобщаваше прогнозата за времето, майка заяви:

— Константин вече не работи тук. А сега да разопаковаме всички тези куфари, преди дрехите ти да са се съсипали.

Аз се обърнах към нея и примигнах. Стори ми се, че не съм чула правилно.

— Какво каза?

Майка застана по-изправена и започна да приглажда роклята си.

— Константин си замина, Скийтър. Отиде да живее при семейството си в Чикаго.

— Но… как така? В писмата си не ми каза нищо за Чикаго. — Знаех, че не това е изненадата й. Тя имаше да ми съобщи и друга ужасна новина.

Майка си пое дълбоко въздух и изправи гръб.

— Наредих на Константин да не ти пише, че заминава. Не и по средата на последната ти сесия. Ами ако беше изкарала слаби оценки и се беше наложило да останеш там още една година? Бог ми е свидетел, четири години в колеж са предостатъчно.

— И тя… се е съгласила? Да не ми пише и да не ми каже, че си тръгва?

Майка извърна очи и въздъхна:

— Ще обсъдим това по-късно, Юджиния. Ела в кухнята да те запозная с новата ни прислужница Паскагула.

Но аз не последвах майка в кухнята. Стоях и се взирах в куфарите си от колежа, ужасена от мисълта да ги разопаковам тук. Къщата ми се струваше огромна, празна. Навън в нивите с памука бръмчеше комбайн.