Кэтрин Стокетт - Слугинята

Поемам си дълбоко въздух и отварям тежката стъклена врата. Нежна камбанка ме поздравява със звънтенето си. Отсреща ме гледа една не толкова нежна рецепционистка. Тя е огромна и изглежда, й е неудобно на малкия дървен стол.

— Добре дошли в „Джаксън Джърнъл“. С какво мога да ви помогна?

Бях си уговорила среща онзи ден, едва час след като получих писмото на Илейн Щайн. Помолих за интервю за каквато и да било работа. Изненадах се, че пожелаха да се срещнем толкова бързо.

— Имам среща с господин Голдън.

Рецепционистката, облечена в подобна на палатка рокля, се отправя с клатушкане към дъното на помещението. Опитвам се да успокоя треперещите си ръце. Надниквам през отворената врата към малката стая с дървена ламперия в дъното. В нея четирима мъже с костюми блъскат по пишещи машини и дращят с моливи. Изглеждат прегърбени, изпити, а по главите на трима от тях е останала съвсем малко коса под формата на подкова. Стаята е потънала в цигарен дим. Рецепционистката отново се появява, прави жест да я последвам, а в ръката си размахва цигара.

— Ела с мен.

Въпреки притеснението си в главата ми се върти само старото правило от колежа: „Момиче от братството «Хи Омега» никога не върви с цигара в ръка!“ Тръгвам след жената през димната завеса, минаваме между бюрата, от които ме зяпат мъже, и стигаме до кабинета в дъното.

— Затвори я — провиква се господин Голдън веднага щом отварям вратата и пристъпвам в стаята. — Не пускай проклетия дим тук.

Господин Голдън се изправя зад бюрото си. По-нисък е от мен с около петнайсет сантиметра, спретнат, по-млад от родителите ми. Зъбите му са дълги, а изражението му е насмешливо и косата пригладена назад с брилянтин като на злодей.

— Не си ли чула? — попита той. — Миналата седмица съобщиха, че цигарите убиват.

— Не съм го чула. — Надявам се само новината да не е била на първа страница на вестника му.

— Познавам негри на по сто години, които изглеждат по-млади от онези идиоти отвън. — Той отново сяда, но аз оставам права, защото в стаята няма други столове. — Добре. Да видим какво ми носиш.

Подавам му автобиографията си и примерни статии, които бях писала в училище. Израснах с „Джаксън Джърнъл“, отворен върху кухненската маса на фермерската рубрика или на местната спортна страница. Рядко обаче имах време да го чета. Господин Голдън не само разглежда статиите ми, но и ги редактира с червен молив.

— Три години редактор на гимназиалния вестник, две години редактор на университетския вестник, три години редактор на бюлетина на братството „Хи Омега“, специалности английски и журналистика, четвърта по успех във випуска… По дяволите, момиче — промърморва той, — изобщо ли не си се забавлявала?

Прочиствам си гърлото:

— Това… важно ли е? Той вдига очи към мен.

— Необичайно висока си, но мисля, че хубаво момиче като теб щеше да излиза с целия проклет баскетболен отбор.

Взирам се в него и не мога да разбера дали ми се подиграва, или ми прави комплимент.

— Предполагам, че знаеш как да чистиш… — Той отново поглежда към статиите ми и бясно шари по тях с червения молив. Изчервявам се.

Да чистя ли? Не съм тук, за да чистя, а за да пиша.

От пролуката под вратата се просмуква цигарен дим. Сякаш цялата сграда гори. Чувствам се като глупачка да си мисля, че мога просто да дойда и да получа работа като журналист. Той въздъхва тежко и ми подава дебела папка с листове.

— Май ще свършиш работа. Госпожа Мърна ни скъса нервите, сигурно се е напила с лак за коса или нещо подобно. Прочети статиите, напиши отговорите в нейния стил, никой няма да забележи разликата. — Аз… какво? — И взимам папката, защото не знам какво друго да направя. Нямам представа коя е тази госпожа Мърна. Задавам единствения безопасен въпрос, за който се сещам: — Колко казахте, че… плащате?

Той ме оглежда с изненадващо одобрение от ниските ми обувки до пригладената ми коса. Някакъв скрит инстинкт ми подсказва да се усмихна и да прокарам ръка през косата си. Чувствам се неловко, но го правя.

— Осем долара, всеки понеделник. Кимвам и се опитвам да измисля как да го попитам каква точно е работата.

Той се навежда напред.

— Знаеш коя е госпожа Мърна, нали?

— Разбира се. Ние… момичетата, я четем непрекъснато — казвам аз и пак се взираме един в друг толкова дълго, че в далечината някакъв телефон успява да иззвъни три пъти.

— Какво има тогава? Осем не са ли достатъчно? Боже, жено, ходи да чистиш тоалетната на съпруга си за без пари.