Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Здравейте, госпожице Скийтър. Госпожа Лийфолт още ли е на машината?

— Да — все още ми е несвойствено, въпреки всичките месеци, изминали от завръщането ми, да чувам как наричат Елизабет госпожа Лийфолт, а не госпожица Елизабет или дори с моминското й име — госпожица Фредерикс.

— Може ли? — посочвам аз към хладилника. Но преди да успея да достигна до него, Ейбълийн го отваря.

— Какво искате? Кока-кола?

Кимвам и тя отваря капачката със закачената на плота отварачка, и ми налива в чаша.

— Ейбълийн — поемам си дълбоко въздух, — чудех се дали би ми помогнала за нещо. — После й разказвам за рубриката, благодарна, че тя кимва утвърдително, когато я питам дали знае коя е госпожа Мърна. — Може ли да ти чета някои от писмата, а ти да… ми помагаш с отговорите? След време може да се науча и да… — замълчавам. Няма никаква вероятност някога да започна сама да отговарям на въпроси за чистене. — Звучи нечестно, нали? Да представям твоите отговори като мои. Или по-точно на Мърна — въздъхвам аз.

Ейбълийн поклаща глава.

— Нямам нищо против. Но не съм сигурна, че госпожа Лийфолт ще се съгласи.

— Тя вече каза, че може.

— През работното ми време ли?

Кимвам и си спомням собственическия тон на Елизабет.

— Добре тогава — свива рамене Ейбълийн. Поглежда към часовника над мивката. — Но сигурно ще трябва да прекъснем, когато Мей Мобли се събуди. — Да седнем? — посочвам аз към кухненската маса. Ейбълийн хвърля поглед към летящата врата. — Вие седнете, аз съм си добре и права.

Снощи прочетох всички статии на госпожа Мърна от последните пет години, но нямах време да подредя писмата, на които трябваше да отговоря. Погладих папката си с молив в ръка.

— Ето едно писмо от окръг Ранкин. „Скъпа госпожо Мърна“ — започвам да чета, — „как да изчистя петната от яката на ризата на дебелия си мърляв съпруг, който е голямо прасе и… и се поти като такова…“ Прекрасно. Рубрика за почистване и връзки. Две неща, от които нищичко не разбирам.

— От кое иска да се отърве? — пита Ейбълийн. — От петната или от съпруга си?

Взирам се в страницата. Не знам какъв съвет да й дам по нито един от двата въпроса.

— Кажете й да намаже петната с оцет и препарат „Пайнсол“. После да ги остави малко на слънце.

Записвам си бързо.

— Колко време трябва да стоят на слънце?

— Около час. Да изсъхнат.

Изваждам следващото писмо и Ейбълийн отговаря също толкова бързо. След четири-пет писма изпускам облекчена въздишка.

— Благодаря ти, Ейбълийн. Нямаш представа колко ми помогна.

— Няма проблем. Стига госпожа Лийфолт да няма нужда от мен.

Събирам листовете си, отпивам последна глътка кока-кола и си позволявам да отдъхна за пет минути, преди да се прибера, за да напиша статията. Ейбълийн прокарва пръсти из торба с папратови клонки за готвене. В стаята е тихо с изключение на радиото, откъдето отново слабо се чува отец Грийн.

— Познаваше ли Константин? Бяхте ли близки?

— Ние… ходехме в една и съща църква. — Ейбълийн пристъпва от крак на крак пред мивката.

Усещам вече познатото пробождане.

— Дори не е оставила адрес. Аз просто… не мога да повярвам, че е напуснала така.

Ейбълийн не вдига очи. Изглежда, изучава клонките много внимателно:

— Не, убедена съм, че е била уволнена.

— Не, мама каза, че е напуснала. През април. Отишла да живее при роднините си в Чикаго.

Ейбълийн взима друга папрат и започва да мие дългото стебло, накъдрените зелени крайчета.

— Не, госпожо — отвръща тя след кратко мълчание.

Трябват ми няколко секунди, за да се усетя за какво става въпрос.

— Ейбълийн — казвам аз и се опитвам да срещна погледа й. — Наистина ли мислиш, че Константин е била уволнена?

Но лицето на Ейбълийн е безизразно като синьото небе.

— Сигурно нещо не си спомням добре — отвръща тя и виждам, че според нея е казала твърде много на една бяла жена.

Когато чуваме Мей Мобли да се обажда, Ейбълийн се извинява и излиза през летящата врата. Минават няколко секунди, преди да се усетя, че е време да тръгвам.

Когато десет минути по-късно влизам вкъщи, майка чете на масата в трапезарията.

— Майко — казвам аз, притиснала тетрадката до гърдите си, — ти ли уволни Константин?

— Какво дали съм направила? — пита майка. Но знам, че ме е чула, защото оставя бюлетина на Дъщерите на американската революция. Само много сериозен въпрос би я накарал да откъсне поглед от подобно увлекателно четиво. — Юджиния, казах ти, че сестра й се разболя и тя замина за Чикаго, за да живее при роднините си. Защо? Кой ти е казал нещо друго?