Никога не бих й казала за Ейбълийн.
— Чух го днес следобед. В града.
— Кой би казал подобно нещо? — присвива майка очи зад очилата си за четене. — Сигурно е била някоя от другите негърки.
— Какво си й направила, майко?
Майка облизва устни и ме поглежда дълго и настоятелно иззад очилата.
— Няма да ме разбереш, Юджиния. Не и докато сама не си наемеш прислуга.
— Ти… си я уволнила? Защо?
— Няма значение. Това вече е минало и повече няма да обсъждаме този въпрос.
— Майко, тя ме отгледа. Кажи ми веднага какво е станало! — Отвратена съм от пискливия си глас, от детинския начин, по който заявявах исканията си. Майка повдига вежди при тона ми и сваля очилата си.
— Беше просто негърска работа. Само това ще ти кажа. — Тя отново си слага очилата и вдига брошурата пред очите си.
Цялата треперя, толкова съм ядосана. Качвам се с тропане по стълбите. Сядам пред пишещата си машина, удивена, че майка ми може с такава лека ръка да зачеркне човек, който й е направил най-голямата услуга през живота й — да отгледа децата й, да ги научи на доброта и самоуважение! Взирам се в тапета с розите на отсрещната стена, в завесите на дупчици, в пожълтяващите снимки, които са ми толкова до болка познати, че почти ги презирам. Константин беше работила при нас двайсет и девет години.
През следващата седмица татко става, преди да се е съмнало. Събуждам се от моторите на камионите, от глъчката на берачите на памук, от подвикванията да побързат. Нивите са кафяви и отрупани с изсъхнали памукови стебла, обработени с препарати, за да могат машините да стигнат до семенниците. Време е за беритба. По време на беритба татко не спира да работи дори за да отиде на църква, но в неделя вечерта го хващам в сумрачния коридор след вечеря, преди да отиде да си легне.
— Татко — питам аз, — ще ми кажеш ли какво се случи с Константин?
Пребит от работа, той въздъхва, преди да ми отговори.
— Как е могла майка да я уволни, татко?
— Какво, скъпа? Константин напусна. Знаеш, че майка ти никога не би я уволнила. — Той изглеждаше разочарован, че съм му задала подобен въпрос.
— Знаеш ли къде е отишла? Имаш ли адреса й?
Той поклаща глава отрицателно.
— Попитай майка си, тя ще знае — потупва ме по рамото той. — Хората продължават с живота си, Скийтър. Но ми се ще тя да беше останала тук при нас.
Той се отдалечава по коридора към спалнята. Прекалено честен е, за да крие нещо, и знам, че той не разполага с повече факти от мен. През тази седмица, както и седмиците след това, понякога по два пъти се отбивам у Елизабет, за да говоря с Ейбълийн. Всеки път Елизабет изглежда малко по-бдителна от предишния. Колкото по-дълго се задържа в кухнята, толкова повече заръки измисля Елизабет, докато си тръгна: бравите на вратите трябва да бъдат лъснати, прахта от капака на хладилника трябва да се почисти. Ноктите на Мей Мобли имат нужда от подрязване.
Ейбълийн се държи любезно с мен, нервно стои пред кухненската мивка и не спира да работи. Не след дълго вече съм с един материал напред, а господин Голдън изглежда доволен от рубриката, първите две статии за която написах само за двайсет минути. И всяка седмица питам Ейбълийн за Константин. Няма ли как да намери адреса й? Може ли да ми каже кога е била уволнена? Имало ли е голяма кавга, защото не мога да си представя как Константин просто казва „да, госпожо“ и си тръгва през задната врата. Когато мама й се ядосаше за някоя потъмняла лъжица, Константин й поднасяше цяла седмица прегорена препечена филия за закуска. Мога само да гадая какво е предизвикало едно уволнение. Но това няма значение, защото Ейбълийн просто свива рамене и казва, че не знае нищо.
Един следобед, след като питам Ейбълийн как се чистят упорити петна от ваната (аз самата никога не съм мила вана през живота си), се прибирам вкъщи. Минавам покрай дневната. Телевизорът работи и му хвърлям един поглед. Паскагула стои на около петнайсет сантиметра от екрана. Чувам думите „Ол Мис“, а на екрана със снежинки виждам бели мъже в тъмни костюми, струпани пред камерата, с пот, стичаща се по плешивите им глави. Приближавам се и забелязвам млад негър горе-долу на моите години, заобиколен от белите мъже с войници зад гърба си. Камерата се отдалечава в общ план и виждам стария си факултет. Губернатор Рос Барнет стои със скръстени ръце и гледа високия негър в очите. До губернатора е нашият сенатор Уитуърт, с чийто син Хили се опитва да ми уреди среща от месеци. Не мога да откъсна очи от телевизора. И въпреки това не изпитвам нито вълнение, нито разочарование от новината, че може би ще допуснат чернокож в „Ол Мис“. Само съм изненадана.
Читать дальше