Кэтрин Стокетт - Слугинята

Прехапвам устната си. Но преди да промълвя каквото и да било, той обръща очи с досада.

— Добре де, десет. Материалите се предават в четвъртък. Но ако не харесам стила ти, няма да ги отпечатам и няма да платя пукната пара.

Взимам папката и му благодаря, може би прекалено горещо. Той не ми обръща внимание, вдига слушалката и се обажда по телефона още преди да съм излязла от стаята. Качвам се в колата си и потъвам в меката кожа на кадилака. Усмихвам се, докато чета страниците в папката. Току-що си намерих работа. Прибирам се вкъщи и вървя с най-изправената си стойка от дванайсетгодишна, когато започнах рязко да раста на височина. Преливам от гордост. Макар всяка мозъчна клетка да ми повтаря „не“, някак си не мога да се сдържа да не кажа на майка. Нахлувам в дневната и й разказвам как съм си намерила работа да пиша вместо госпожа Мърна — седмична рубрика със съвети за почистване.

— Каква ирония! — Майка изпуска въздишка, която означава, че не си струва изобщо да се коментира.

Паскагула добавя още лед в студения й чай.

— Поне е някакво начало — казвам аз.

— Начало на какво? Да даваш домакински съвети, когато… — Тя отново въздиша бавно и продължително, като спадаща автомобилна гума.

Извръщам очи и се чудя дали и всички останали в града ще си помислят същото. Радостта ми вече се стопява.

— Юджиния, дори не знаеш как се лъскат сребърните прибори, а какво остава за съвети как да се поддържа домът чист.

Притискам папката към гърдите си. Права е, няма да мога да отговоря на нито един от въпросите. И въпреки това си мислех, че поне ще се гордее с мен.

— А и никога няма да срещнеш подходящ мъж, като седиш на пишещата машина. Юджиния, прояви малко разум!

В мен се надига гняв. Отново заставам изправена.

— Да не мислиш, че искам да живея тук? С теб? — Смея се по начин, от който се надявам да я заболи. За миг съзирам болка в очите й.

В отговор на хапливата забележка тя стисва устни. Въпреки това не желая да си взема думите назад, защото най-накрая, най-накрая, казах нещо, в което тя се вслуша. Не помръдвам от мястото си. Искам да чуя как ще отговори. Искам да чуя как казва, че съжалява.

— Трябва да… те попитам нещо, Юджиния — майка мачка носната си кърпичка с гримаса. — Онзи ден четох, че някои… някои момичета се разстройват и започват да им минават през ум разни… хм, противоестествени мисли.

Нямам представа за какво говори. Вдигам очи към вентилатора на тавана. Някой го е нагласил на твърде висока скорост. Трак-трак-трак…

— Ти… намираш ли… мъжете за привлекателни? Минават ли ти противоестествени мисли за… — тя затваря очи — момичета или… жени?

Зяпвам я и ми се ще вентилаторът да се откъсне от тавана и да се стовари върху двете ни.

— Защото в статията пишеше, че има лек, специален чай от корени…

— Майко — казвам аз и стисвам очи, — искам да съм с момичета толкова, колкото ти би искала да си с… Джеймсо. — Тръгвам към вратата. Но хвърлям поглед назад. — Освен, разбира се, ако ти не искаш?

Майка се наежва и ахва. Аз демонстративно тропам, докато се качвам по стълбите. На следващия ден подреждам писмата до госпожа Мърна на спретната купчина. В портмонето си имам трийсет и пет долара, джобните за месеца, които майка все още ми дава. Слизам на долния етаж с широка хрисима усмивка. Тъй като живеем далеч, всеки път, когато реша да изляза извън фермата, трябва да моля майка да взема колата й. Това означава, че редовно трябва да я лъжа, което само по себе си е забавно, но в същото време е и малко унизително.

— Отивам в църквата да видя дали не им трябва помощ в подготовката за неделното училище.

— О, скъпа, това е чудесно. Вземи колата за колкото време искаш.

Снощи реших, че ми е нужна професионална помощ за рубриката. Първо ми хрумна да попитам Паскагула, но почти не я познавам. Освен това няма да понеса майка непрекъснато да души наоколо и пак да ме критикува. Прислужницата на Хили, Юл Мей, е толкова срамежлива, че се съмнявам да иска да ми помогне. Единствената друга прислужница, която виждам достатъчно често, е домашната помощница на Елизабет — Ейбълийн. Ейбълийн до известна степен ми напомня за Константин. Освен това е по-възрастна и изглежда, има богат опит. На път за Елизабет минавам покрай магазина за преоценени стоки и си купувам папка с твърда подложка, кутия моливи № 2 и тетрадка със синя платнена подвързия. Първият ми материал трябва да бъде на бюрото на господин Голдън утре до два часа.

— Влизай, Скийтър — Елизабет лично отваря вратата и аз се притеснявам, че Ейбълийн може днес да не е на работа. Носи син халат и едри ролки, от които главата й изглежда огромна, а тялото й още по-момчешко, отколкото е. Елизабет по принцип ходи с ролки по цял ден, но никога не успява да придаде достатъчно обем на рядката си коса. — Извинявай, на нищо не приличам. Мей Мобли не ме остави да заспя до късно, а дори не знам къде се е дянала Ейбълийн.