Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ако беше някоя от другите жени, за които съм работила, щях да се радвам да й давам нареждания още час, та да видим дали щеше да им хареса. Но с госпожа Силия и начина, по който ме гледа с големите си очи, все едно съм най-прекрасното нещо, което й се е случвало след изобретяването на лака за коса, направо предпочитам тя да ми заповядва, както си му е редът. Почвам да се чудя дали лежането по цял ден няма нещо общо с това, че не иска да каже на господин Джони за мен. Сигурно и тя вижда подозрението в очите ми, защото един ден като гръм от ясно небе заявява:

— Често сънувам кошмари, че трябва да се върна да живея в Шугар Дич. Затова все лежа — после кимва, като че ли е репетирала репликите си, — защото нощем не спя много добре. Усмихвам й се глуповато, все едно й вярвам, и продължавам да бърша огледалата. — Не ги почиствай напълно. Остави няколко петна. Все си намира нещо — огледалата, подовете, мръсна чаша в мивката или неизпразнената кофа за боклук. — Трябва да изглежда достоверно — казва тя, а аз усещам как за стотен път посягам да измия мръсната чаша. Обичам всичко да е чисто и подредено.

— Ще ми се да се погрижа за онази азалия отвън — казва един ден госпожа Силия.

Легнала е на дивана, докато дават сериала ми, и не престава да ми пречи. Следя „Пътеводна светлина“ от двайсет и четири години, откакто бях на десет и слушах предаванията по радиото на мама. По телевизията пускат реклама на прах за пране „Дрефт“ и госпожа Силия се заглежда през задния прозорец към чернокожия мъж, който почиства листата с гребло. Има толкова азалиеви храсти, че напролет дворът й ще заприлича на сцена от „Отнесени от вихъра“. Не обичам азалии и ненавиждам филма, в който бяха изкарали робството като някакво всенародно веселие. Ако бях на мястото на Мами, щях да кажа на Скарлет да си натика онези зелени пердета в малкото бяло дупе. Да си ушие сама рокля за лов на мъже. — Знам, че розовият храст ще цъфне, ако го окастря — продължава госпожа Силия. — Но най-напред бих отсякла онази мимоза.

— Че какво му е на дървото? — Притискам върха на ютията върху яката на господин Джони. В целия ми двор няма нито един храст, да не говорим за дървета.

— Не ми харесват мъхестите цветове. — Тя се взира в нищото, все едно й е омекнал мозъкът. — Приличат на бебешка косица.

От тези й приказки ме побиват тръпки.

— Разбирате ли от цветя?

Тя въздъхва.

— В Шугар Дич обичах да се грижа за цветята си. Научих се да садя растения, за да поразкрася грозотата наоколо.

— Тогава поизлезте навън — казвам аз и се опитвам да не изглеждам прекалено въодушевена. — Раздвижете се. Подишайте чист въздух.

— Не — въздиша госпожа Силия. — Не бива да тичам насам-натам. Трябва да стоя на едно място.

Наистина започва да ме дразни, че никога не излиза от къщата. Дразни ме и начинът, по който се усмихва, все едно идването на прислужницата сутрин е най-прекрасният момент от деня й. Усещането е като при сърбеж. Всеки ден се опитвам да протегна ръка, за да го почеша, но не достигам мястото. Всеки ден започва да сърби малко по-силно. Всеки ден тя е тук.

— Може би трябва да си намерите приятелки — казвам аз. — В града има много жени на вашата възраст.

Тя се мръщи.

— Опитвам се. Не мога да ти опиша колко пъти звънях на онези жени, за да видя дали имат нужда от помощ за детската благотворителна фондация или да върша нещо от вкъщи. Но те така и не ми отговориха. Нито една от тях.

Не казвам нищо, защото не съм изненадана. С тези изскочили от пазвата й гърди и златистия цвят на косата й.

— Тогава отидете по магазините. Купете си нови дрехи. Занимавайте се с нещата, които другите бели жени правят, когато прислужницата е вкъщи.

— Не, мисля да си почина малко — отвръща тя и две минути по-късно я чувам как се промъква в празните спални на горния етаж.

Клонките на мимозата почукват по прозореца и аз подскачам, и си изгарям палеца. Затварям очи, за да успокоя туптенето на сърцето си. До края на тази каша остават още деветдесет и четири дни, а не знам как ще издържа и минутка повече.

— Мамо, направи ми нещо за ядене. Гладна съм. — Това ми каза снощи най-малката ми дъщеря, Киндра, която е на пет години. С ръка на хълбока и нервно потропваща с крак.

Имам пет деца и се гордея, че ги научих да казват „да, госпожо“ и „моля“, още преди да могат да произнесат „сладко“. Всички, освен едно.

— Няма да ядеш нищо преди вечеря — рекох й аз.

— Защо си толкова лоша? Мразя те! — извика тя и избяга навън.