Кэтрин Стокетт - Слугинята

— И отгоре на всичко, в него можете да пържите и пилешко.

— Добре — казва тя, силно съсредоточена. — После какво следва?

— Накиснах пилето в мътеница — отвръщам аз. — Сега смесете сухите съставки. — Сипвам брашно, сол, още сол, пипер, червен пипер и щипка лют пипер в хартиен готварски плик. — Сега сложете вътре парчетата пиле и разклатете плика.

Госпожа Силия слага в плика сурово пилешко бутче и го разтърсва.

— Така ли? Също като в рекламите на галета по телевизията?

— Да — отвръщам аз и стискам език зад зъбите си, защото това си е голяма обида. — Точно като в рекламата.

Но в същия миг замръзвам. Навън, от пътя долита шум от мотор. Заставам неподвижно и се ослушвам. Виждам как очите на госпожа Силия се разширяват и тя също се заслушва. Мислим си едно и също: ами ако е той? Къде ще се скрия? Шумът от мотора заглъхва. И двете си поемаме дъх.

— Госпожо Силия — стисвам зъби аз, — защо не можете да кажете на господин Джони за мен? Той няма ли да разбере, когато започнете да готвите по-хубаво?

— О, не се бях сетила за това! Може би трябва да поизгорим малко пилето.

Поглеждам я косо. Няма да прегарям никакво пиле. Тя не отговори на въпроса, който й зададох, но скоро ще успея да я накарам да го направи. Поставям много внимателно потъмнялото месо в тигана. То започва да бълбука като ручейче и двете гледаме как бутчетата покафеняват. Поглеждам към госпожа Силия, а тя ми се усмихва.

— Какво? Да не съм се изцапала по лицето?

— Не — отвръща тя, а очите й се пълнят със сълзи. Докосва ме по ръката. — Просто съм много благодарна, че си тук.

Издърпвам ръката си от нейната.

— Госпожо Силия, трябва да сте благодарна за много други неща, вместо за мен.

— Знам. — Тя хвърля отвратен поглед на хубавата си кухня, като че ли е изяла нещо развалено. — Никога не съм си и мечтала, че ще имам всичко това.

— Голяма сте късметлийка.

— През целия си живот не съм била по-щастлива.

Не казвам нищо повече. Всъщност под цялата тази щастлива маска тя не изглежда никак щастлива. Същата вечер се обаждам на Ейбълийн. — Вчера госпожа Хили беше на гости у госпожа Лийфолт — казва тя. — Попита дали някой знае къде работиш сега.

— Боже, ако разбере къде работя, ще съсипе всичко! — Бяха минали две седмици от онова ужасно нещо, което причиних на тази жена. Знам си, че си умира да види как ме уволняват.

— Какво рече Лирой, като му каза, че си получила работата? — пита Ейбълийн.

— Ами какво да каже! Закрачи наперено като петел из кухнята, защото децата бяха там — отговарям аз. — Държеше се, все едно сам издържа семейството, а аз работя само за развлечение. После обаче, когато си легнахме, ми се стори, че този стар грубиян, съпругът ми, щеше да се разплаче.

Ейбълийн се разсмива.

— Лирой очевидно е много горд.

— Да, само трябва да се пазя господин Джони да не ме хване.

— Тя не ти ли каза защо не иска мъжът й да знае за теб?

— Рече само, че иска той да си мисли, че тя може да готви и чисти сама. Но не това е причината. Крие нещо от него.

— Гледай как само се наредиха нещата! Госпожа Силия не може да каже на никого, иначе господин Джони ще разбере. А така и госпожа Хили няма да узнае, защото госпожа Силия не може да каже на никого. Ти самата нямаше да го измислиш по-добре.

— А-ха — казвам само аз. Не искам да звуча неблагодарно, защото точно Ейбълийн ми уреди работата. Но няма как да не ми мине през ум, че съм загазила двойно повече не само заради госпожа Хили, ами сега и заради господин Джони.

— Мини, исках да те питам — прочиства си гърлото Ейбълийн — познаваш ли госпожица Скийтър?

— Онази високата, дето идваше у госпожа Уолтърс да играят бридж ли?

— Да. Какво мислиш за нея?

— Не знам. И тя е бяла като останалите. Защо? Какво е казала за мен?

— Нищо не е казвала за теб — отвръща Ейбълийн. — Просто… преди няколко седмици… Не знам защо не ми излиза от главата. Тя ме попита нещо. Пита ме дали искам да променя нещата. Белите жени никога не питат…

Но в същия миг Лирой излиза с клатушкане от спалнята и си иска кафето, преди да тръгне за нощна смяна.

— Да му се не види, станал е — промърморвам аз. — Казвай набързо.

— А, не, няма значение — отвръща Ейбълийн.

— Какво става? Какво ти е казала тази жена?

— Глупости. Нищо важно.

През първата си седмица при госпожа Силия изтърквам цялата къща, докато не остава нито един парцал, стар чаршаф или скъсан чорап, с който да бърша. През втората седмица пак изчиствам къщата, защото прахолякът като че ли е поникнал наново. На третата седмица оставам доволна от резултата и се захващам с обичайните си задължения. Госпожа Силия всеки ден изглежда така, все едно не може да повярва, че съм се върнала на работа. Единствено аз нарушавам тишината около нея. А у дома винаги е пълно — пет деца, съседи и съпруг.