Кэтрин Стокетт - Слугинята

— По долар на час — казвам аз малко засрамена. Пет години работих при нея, а дори не ми даваше минималната надница.

— Тогава аз ще ти плащам два.

Дъхът ми спира.

— Господин Джони кога излиза сутрин? — питам аз, докато почиствам парчетата масло, които се топят по кухненския плот, без дори да са сложени в чиния.

— В шест. Не обича да се мотае тук без работа. Връща се от службата си за недвижими имоти към пет часа.

След като правя няколко сметки, виждам, че дори и с по-малкото работни часове ще получавам повече пари. Но няма как да ми плащат, ако господинът ме застреля.

— Тогава ще си тръгвам в три часа. Да имам два часа на идване и на връщане, та да не му се мяркам пред очите.

— Добре — кима тя. — Най-добре да внимаваме. — На задните стълби госпожа Силия изхвърля тортата в хартиена торба. — Ще трябва да я скрия на дъното на кофата за боклук, за да не разбере Джони, че пак съм изгорила сладкиша.

Взимам торбата от ръцете й.

— Господин Джони няма да разбере нищо. Ще я изхвърля у дома.

— О, благодаря ти! — Госпожа Силия поклаща глава, все едно това е най-милото нещо, което някой е правил за нея. Свива дланите си в юмручета под брадичката.

Аз тръгвам към колата си. Сядам на хлътналата седалка на форда, за който Лирой все още плаща на шефа си по дванайсет долара седмично. Залива ме облекчение. Най-сетне си намерих работа. Няма да се налага да се местя на Северния полюс. Как само ще се разочарова Дядо Коледа!

— Седни си на дупето, Мини, защото ще ти обясня какви са правилата, когато работиш в къщата на бяла дама.

Беше четиринайсетият ми рожден ден. Седях на малката дървена маса в кухнята на мама и хвърлях по един поглед на карамелената торта, която изстиваше на полицата и чакаше да й сложат глазура. Рожденият ми ден бе единственият ден в годината, когато ми позволяваха да ям колкото си искам. Щях да напусна училище и да започна първата си истинска работа. Мама искаше да остана и да уча до девети клас — мечтата й беше да стана учителка, а не да работя в къщата на госпожа Уудра. Но с болното сърце на сестра ми и все пияния ми баща, оставаше ние с мама да издържаме семейството. Вече бях свикнала с домакинската работа. Почти винаги след училище аз готвех и чистех. Но след като започвах работа в чужда къща, кой щеше да се грижи за нашата? Мама ме хвана за раменете и ме завъртя, за да гледам към нея, а не в тортата. Тя не си поплюваше. Беше много точна. Не взимаше нищо даром. Размаха пръст в лицето ми, при което аз събрах очи.

— Правило номер едно, когато работиш при бяла жена, Мини: не й се бъркаш в работите. Не си вреш носа в нейните проблеми и не ходиш да ревеш при нея със своите. Не можеш да си платиш сметката за тока? Краката много те болят? Запомни едно: белите хора не са ти приятели. Не искат и да чуват за твоите проблеми. А когато госпожа бялата дама хване мъжа си със съседката, ти не се бъркаш, разбра ли ме?

Правило номер две: бялата дама никога не трябва да те хваща как седиш на тоалетната й. Не ме интересува дали ти се ходи толкова много, че да напира и в плитките ти. Ако няма външна тоалетна за прислугата, ще дебнеш да я няма и ще ходиш в тоалетна, която тя не използва.

Правило номер три — мама пак ми завъртя брадичката, за да я погледна, защото очите ми отново се бяха приковали в тортата. — Правило номер три: когато готвиш храна за други хора, я пробваш с отделна лъжица. Ако си пъхнеш лъжицата в устата, докато си мислиш, че никой не те вижда, и после пак я върнеш в тенджерата, направо можеш да изхвърлиш цялата манджа.

Правило номер четири: използваш една и съща чаша, вилица и чиния всеки ден. Дръж ги в отделен шкаф и кажи на бялата жена, че това са приборите, които ще използваш.

Правило номер пет: ще ядеш в кухнята.

Правило номер шест: няма да удряш децата й. Белите хора обичат те да си ги бият.

Правило номер седем: това е последното правило, Мини. Слушаш ли ме? Никакво мърморене.

— Мамо, знам…

— О, да не мислиш, че не те чувам как си мърмориш, че трябва да изчистиш кюнеца, както и за последните парченца пилешко, които са останали за горкичката Мини. Ако си отвориш устата пред бяла жена сутринта, още следобед ще си на улицата.

Виждах как мама се държи, когато госпожа Уудра я караше до вкъщи. Все повтаряше „Да, госпожо“, „Не, госпожо“, „Много съм ви благодарна, госпожо.“ Защо и аз трябва да се държа така? Знам как да си отстоявам своето.

— А сега ела и прегърни майка си силно на рождения си ден! Боже, тежиш цял тон, Мини.