Кэтрин Стокетт - Слугинята

— … ако бях на твое място, и аз нямаше да искам да чистя тази голяма къща.

Поглеждам я право в очите. Вече се извинява малко прекалено и се прави, че Мини няма да получи мястото, защото Мини не иска тази работа.

— Чухте ли ме да казвам, че не искам да чистя къщата?

— Няма нищо, вече пет прислужници ми казаха, че работата е твърде много.

Поглеждам аз надолу, към високото си метър и петдесет, деветдесеткилограмово тяло, опънало униформата по шевовете.

— Прекалено много за мен ли?

Тя примигва.

— Значи… искаш да започнеш?

— Защо мислите, че дойдох с колата чак до тая пустош, само за да харча бензин ли? — затварям рязко уста. „Не проваляй всичко сега, тя ти предлага ра-бо-та.“

— Госпожо Силия, ще се радвам да работя при вас.

Лудата жена се засмива и тръгва да ме прегръща, но аз отстъпвам назад, за да й покажа, че така не се прави.

— Чакайте малко, първо нека да обсъдим някои неща. Трябва да ми кажете в кои дни искате да идвам и… други подобни. — „Като например колко плащаш.“

— Ами… кога ти се идва? — пита тя.

— При госпожа Уолтърс работех от неделя до петък.

Госпожа Силия пак загриза розовия нокът на кутрето си.

— Не може да идваш в събота и неделя.

— Добре. — Нужно ми е да работя повече дни, но може би по-късно тя ще ме викне да сервирам на някое парти или нещо подобно.

— Тогава от понеделник до петък. В колко часа искате да идвам сутрин?

— В колко часа искаш да идваш?

Досега никога не ми бяха давали подобен избор. Усещам как неволно присвивам очи.

— Какво ще кажете за осем? В толкова ходех при госпожа Уолтърс.

— Добре, осем часът е чудесно — отвръща тя, а после млъква, все едно играем на дама и ме чака да направя своя ход.

— Сега трябва да ми кажете до колко часа ще работя.

— До колко?

Обръщам очи.

— Госпожо Силия, вие трябва да ми кажете това. Така се прави.

Тя преглъща, като че ли се опитва с всички сили да осмисли какво й казвам. А аз искам просто да приключваме, преди да е променила решението си.

— Какво ще кажете за четири часа? — питам аз. — Ще работя от осем до четири, с малка обедна почивка или нещо такова.

— Звучи чудесно. — А сега трябва да обсъдим заплащането — казвам аз и помръдвам нервно пръстите на краката в обувките си. Едва ли плаща много, след като пет прислужници вече са й отказали. И двете мълчим. — Хайде, госпожо Силия. Съпругът ви колко ви дава да плащате?

Тя извръща очи към кухненския комбайн, който, обзалагам се, дори не знае как да пусне, и отвръща:

— Джони не знае.

— Добре тогава. Питайте го колко иска да плаща.

— Не, Джони не знае, че ще наема прислужница.

Зяпвам така, че брадичката ми увисва чак до гърдите.

— Как така не знае?

— Няма да му кажа — сините й очи се разширяват, като че ли се страхува до смърт от него.

— А какво ще направи господин Джони, ако се прибере вкъщи и завари чернокожа жена в кухнята си?

— Съжалявам, просто не мога…

— Аз ще ви кажа какво ще направи — ще вземе онзи пистолет и ще застреля Мини на място, ей тук, върху мръсния под.

Госпожа Силия поклаща глава:

— Няма да му кажа.

— Тогава трябва да си тръгвам — заявявам аз. „По дяволите! Знаех си. Разбрах, че е луда, още щом прекрачих прага…“

— Не е като да го заблуждавам, просто ми трябва прислужница…

Естествено, че ви трябва прислужница. Последната сигурно е отнесла куршум в главата.

— Той не се прибира през деня. Ще се занимаваш само с по-сериозното чистене и ще ме научиш как да готвя, при това само за няколко месеца.

Носът ми започва да смъди от мириса на изгоряло. Виждам, че от фурната се носи пушек.

— И после какво? Ще ме уволните след няколко месеца ли?

— Тогава… ще му кажа — отвръща тя, но се намръщва при тази мисъл.

— Моля те, искам да си мисли, че се справям сама. Искам да си помисли, че… всички неприятности са си стрували.

— Госпожо Силия — поклащам глава и не мога да повярвам, че вече споря с тази дама, за която не съм работила и две минути. — Струва ми се, че тортата ви изгоря.

Тя грабва една кърпа, спуска се към печката и изважда тортата.

— Ох, да му се не види!

Оставям чантата си и я отстранявам от пътя си.

— Не бива да вадите гореща тава с мокра кърпа. Взимам една суха кърпа, изнасям тортата през задната врата и я оставям на циментовото стъпало.

Госпожа Силия се взира в изгорената си ръка.

— Госпожа Уолтърс каза, че си много добра готвачка. — Старицата изяждаше по две бобчета и казваше, че е сита. Не можех да я накарам да яде. — Тя колко ти плащаше?