Кэтрин Стокетт - Слугинята

— За пръв път наемам прислужница.

— Е, като гледам, имате нужда. — „Сега, Мини…“

— Много се зарадвах, когато госпожа Уолтърс те препоръча. Тя ми разказа за теб. Каза, че си най-добрата готвачка в града.

Странна работа. След онова, което сторих на госпожа Хили пред очите на госпожа Уолтърс?

— А тя… каза ли нещо друго за мен?

Но госпожа Силия вече се качва по голямото вито стълбище. Тръгвам нагоре след нея и се озовавам в дълъг коридор, през чиито прозорци влизат слънчевите лъчи. Въпреки че има две жълти стаи за момичета, една синя и една зелена за момчета, е ясно, че в къщата не живеят деца. Само прах.

— Тук, в главната сграда, има пет спални и пет бани. — Тя посочва през прозореца и аз виждам голям син басейн, а зад него още една къща. Сърцето ми се разтуптява. — А ей там е постройката с басейна — въздъхва тя.

В момента бих се хванала на каквато работа намеря, но в подобна огромна къща трябва да плащат доста. Не ми пречат многото задължения. Не се плаша от работа.

— Няма ли да имате деца, та да запълнят тези легла? — опитвам се аз да се усмихна дружелюбно.

— О, ще имаме деца — прочиства си тя гърлото неспокойно. — Искам да кажа, че децата са единственото, заради което си струва да живее човек.

Тя навежда глава. След миг тръгва обратно към стълбището. Следвам я и забелязвам, че по целия път надолу се държи за парапета, като че ли я е страх да не падне. Когато се връщаме в трапезарията, госпожа Силия поклаща глава:

— Има ужасно много работа. Всички спални и подовете…

— Да, госпожо, къщата е голяма — казвам аз и си мисля, че ако види моята къща с детското легло в коридора и една-единствена тоалетна за шест дупета, сигурно ще избяга. — Но аз съм много издръжлива.

— … а има и толкова много сребро за чистене. Тя отваря шкаф за прибори, голям колкото моята дневна. Намества на свещника една кривнала се свещ и разбирам защо ме гледа така съмнително. След като лъжите на госпожа Хили обиколиха целия град, три дами една след друга ми затваряха телефона, щом чуеха името ми. Приготвих се за удара. „Кажи го направо, жено. Кажи какво мислиш, че ще направя със среброто ти.“ Иде ми да заплача, като си помисля колко добре ще ми дойде тази работа и какво е направила госпожа Хили, за да не ме вземат. Втренчвам поглед в прозореца, надявам се и се моля интервюто да не приключи веднага. — Знам, че прозорците са ужасно високи. Досега не съм се опитвала да ги мия.

Издишам облекчено. Темата за прозорците ми е много по-приятна, отколкото сребърните прибори.

— Прозорците не могат да ме уплашат. Миех стъклата на госпожа Уолтърс от горе до долу всеки месец.

— На един или на два етажа е домът й?

— Хм, ами на един… но имаше много за чистене. Старите къщи си имат много особености, нали знаете.

Накрая се връщаме в кухнята. И двете сме се втренчили в масата за закуска, но нито една от нас не сяда. Вече толкова се притеснявам какво си мисли, че челото ми започва да се поти.

— Имате голяма, хубава къща — казвам аз. — Толкова далеч извън града. Има много работа за вършене.

Тя започва да върти брачната си халка на пръста.

— Предполагам, че при госпожа Уолтърс ти е било много по-лесно. Имам предвид, че засега сме само двамата с мъжа ми, но когато ни се родят деца…

— А вие… имате ли и други кандидатки за прислужници?

Тя въздъхва.

— Вече идваха няколко. Просто още не съм открила… подходящата. — Тя започва да си гризе ноктите и извръща очи.

Чакам я да каже, че и аз не съм подходящата, но просто си седим там и вдишваме брашното. Накрая изигравам последния си коз, защото само това ми остава, и й прошепвам:

— Знаете ли, напуснах госпожа Уолтърс само защото отива в дом за възрастни. Не ме е уволнила.

Но жената само се взира в босите си крака с почернели ходила, защото подовете не са бърсани, откакто се е нанесла в старата мръсна къща. Става ми ясно, че дамата не ме иска.

— Е — казва тя. — Благодаря ти, че дойде чак дотук. Ще приемеш ли поне пари за бензина? Взимам дамската си чанта и я мушвам под мишница. По лицето на госпожа Силия се плъзва весела усмивка, която мога да изтрия с един удар. Проклета да е Хили Холбрук.

— Не, госпожо, не може.

— Знаех си, че ще е трудно да намеря някого, но…

Стоя аз там и я слушам как се прави, че съжалява, но си мисля: „Хайде да приключваме, жено“, за да мога да кажа на Лирой, като се прибере, че ще трябва да се преместим чак на Северния полюс до Дядо Коледа, където никой не е чул лъжите на Хили за мен.