Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Накарай да не боли.

Тя полага глава върху крака ми. Поглаждам косата й, докато момиченцето буквално започва да мърка, защото усеща любовта, която се излъчва от ръката ми. Започвам да си припомням всички добрини, които приятелките ми бяха сторили за мен. Всичко, което правят всеки ден за белите жени, на които прислужват. Болката в гласа на Мини. Трийлор мъртъв и погребан в земята. Поглеждам малката, за която дълбоко в себе си знам, че няма как да опазя да не стане същата като майка си. И всички тези мисли изведнъж ме заливат. Затварям очи и казвам молитвата „Отче наш“. Но май от това не ми става по-добре. Бог да ми е на помощ, но нещо трябва да се направи.

Малката не се отделя от краката ми цял следобед и на няколко пъти едва не падам. Не ми пречи. Госпожа Лийфолт не ни е продумвала на мен и на Мей Мобли от сутринта. Работи на шевната машина в спалнята си, та пушек се вдига. Опитва се да скрие още нещо, което не харесва в къщата си.

След известно време с Мей Мобли отиваме в дневната. Трябва да изгладя куп ризи на господин Лийфолт, а после да сложа месото да се пече. Вече съм изчистила баните, смених чаршафите, минах чергите с прахосмукачката. Винаги се старая да приключа рано с почистването, за да можем после с малката да си поиграем. Госпожа Лийфолт влиза и започва да ме гледа как гладя. Понякога прави така. Гледа намръщено. А когато вдигам очи, за миг се усмихва. Пооправя косата си, опитва се да я набухне.

— Ейбълийн, имам изненада за теб. Сега вече се усмихва широко. Зъбите й не се виждат, само устните й са разтегнати — от онези усмивки, които те предупреждават да внимаваш. — С господин Лийфолт решихме да ти построим собствена тоалетна. — Тя изплясква с ръце и ме поглежда изпод вежди. — Намира се в гаража.

— Да, госпожо. — Да не си мисли, че не съм видяла нищо през цялото време.

— И отсега нататък, вместо да ходиш в банята за гости, можеш да използваш собствената си тоалетна навън. Не е ли чудесно?

— Да, госпожо. — Аз продължавам да гладя.

Телевизорът е включен и започва сериалът, който следя. Тя обаче продължава да стои и да ме зяпа.

— Вече ще използваш тоалетната в гаража, разбираш ли?

Не я поглеждам. Не си търся белята, но я бях разбрала напълно.

— Не искаш ли да си вземеш хартия и да отидеш да я изпробваш?

— Госпожо Лийфолт, в момента не ми се налага да ходя.

Мей Мобли протяга ръчичка към мен от кошарката си и казва:

— Мей Мобли сок?

— Ще ти донеса сокче, миличка — отвръщам аз.

— О! — госпожа Лийфолт облизва устни няколко пъти. — Но когато ти се наложи, ще използваш тоалетната отзад, имам предвид… само нея, нали?

Госпожа Лийфолт е с много грим, който прилича на крем, и е напластен. Намазала е с жълтеникавото нещо и устните си, та едва си личи, че има уста. Казвам й онова, което иска да чуе:

— Отсега ще използвам тоалетната за чернокожи. А после ще изтъркам хубавичко тоалетната за бели с препарат.

— Е, за никъде не бързаме. Почисти, когато намериш време днес.

Но начинът, по който стои и върти брачната си халка на пръста, означава, че иска да свърша тази работа веднага. Оставям бавно ютията отстрани и усещам как семето на горчивината, което се загнезди в гърдите ми след смъртта на Трийлор, започва да расте. Лицето ми започва да пари, езикът ми изтръпва. Не знам какво да й отвърна. Знам само, че няма да го кажа. А знам и че тя не казва, каквото си мисли, което е интересно, защото никоя от нас не продумва и въпреки това водим разговор.

Стоя на задната веранда на бялата дама и си викам: „Дръж си езика зад зъбите, Мини.“ Да гледам нещо да не се изплъзне от устата ми и да си седя мирна на дупето. Да се правя на прислужница, дето върши, каквото й казват. Всъщност в момента съм толкова нервна, че ако трябва, никога вече няма да отговарям нахално, само и само да получа тази работа. Подръпвам си чорапите, които се свличат по краката ми — проблемът на всички ниски и дебели жени по света. След това си преговарям какво да говоря и какво да премълча. Натискам звънеца. Камбанката иззвънява с продължително „тинг-тонг“, нежна и засукана мелодия за голямо имение, толкова далеч извън града. Прилича на замък — сивите тухли се извисяват в небето и се простират наляво и надясно. Моравата е обрамчена с дървета от всички страни. Ако това място беше описано в приказка, в гората наоколо щеше да има вещици. От онези, дето ядат деца. Задната врата се отваря и пред мен застава госпожа Мерилин Монро. Или някоя нейна роднина.