Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Здравей, идваш точно навреме. Аз съм Силия. Силия Рей Фут.

Бялата дама протяга ръка и аз я разглеждам внимателно. Може и да има фигурата на Мерилин, но не е готова да се снима в киното. По русата й коса има брашно. Има брашно и по изкуствените й мигли. И по панталона и сакото на неугледния й розов костюм. Стои сред облак прах, а костюмът й е толкова тесен, че се чудя как диша.

— Да, госпожо, аз съм Мини Джаксън. — Приглаждам униформата си, вместо да й стисна ръка. Не ща да се цапам и аз. — Готвите ли?

— Правя една от онези плодови торти по рецепта от списание — въздъхва тя. — Не се получава много добре.

Влизам след нея в къщата и виждам, че госпожа Силия Рей Фут е пострадала съвсем леко в битката с брашното. Основния удар е поела кухнята. Шкафовете, двукрилият хладилник и миксерът са потънали в половин сантиметър бяло брашно. Бъркотията е достатъчно голяма, за да ме побърка. Още не съм получила работата, а вече поглеждам към мивката за гъба. Госпожа Силия казва:

— Май имам още много да уча.

— Така си е — отвръщам аз, но си прехапвам езика. „Да не си посмяла да се зъбиш на тази бяла дама, както направи с предишната! Три й сол на главата чак до старческия дом.“ Но госпожа Силия само се усмихва и измива мръсните си ръце в пълната със съдове мивка. Чудя се дали не съм намерила друга глуха като госпожа Уолтърс. Надявам се да е така.

— Някак си все не успявам да се справя с кухненската работа — казва тя, при това с шептящия холивудски глас на Мерилин и аз веднага разбирам, че е израснала някъде в дълбоката провинция. Поглеждам надолу и виждам, че глупачката не носи обувки — като някоя от онези бели селянки. Възпитаните бели дами не обикалят боси насам-натам. Изглежда десет-петнайсет години по-млада от мен, някъде двайсет и две — двайсет и три годишна, и е наистина хубава, но защо е с всички тези мазила по лицето? Обзалагам се, че е сложила два пъти повече грим от останалите бели дами. Има и доста големи гърди. Всъщност бюстът й е почти колкото моя, само дето тя е кльощава на всички места, на които аз не съм. Надявам се само да си хапва добре. Защото аз съм готвачка и хората ме наемат на работа заради това.

— Искаш ли нещо студено за пиене? — пита тя. — Седни, ще ти донеса напитка. И тогава разбирам: тук става нещо странно.

— Лирой, тази сигурно е луда — рекох аз, когато тя ми се обади преди три дни да ме повика на интервю, — защото целият град си мисли, че съм откраднала среброто на госпожа Уолтърс. А съм убедена, че знае, защото се обади по телефона на госпожа Уолтърс, докато бях у тях.

— Белите са странни — отвърна Лирой. — Кой знае, старицата може да е казала някоя добра дума за теб.

Взирам се изпитателно в госпожа Силия Рей Фут. Никога през живота ми бяла жена не ме е канила да седна, за да ми поднесе студена напитка. Правичката да си кажа, сега се чудя дали тази глупачка изобщо иска да ме наеме за прислужница, или ме повика чак до тук ей така, за спорта.

— Май е най-добре първо да разгледаме къщата, госпожо.

Тя се усмихва, сякаш мисълта да ми покаже къщата, която ще чистя, никога не е минавала през напръсканата й с лак за коса глава.

— О, разбира се. Идвай, Макси. Първо ще ти покажа хубавата ни трапезария.

— Казвам се Мини.

Може би не е глуха или луда. Може просто да си е глупава. В мен отново се надига искрица надежда. Докато вървим из натруфената стара къща, тя ходи пред мен и говори, а аз я следвам. На долния етаж има десет стаи и една с голяма препарирана мечка гризли, която изглежда, като че ли е изяла предишната прислужница и чака с нетърпение следващата. На стената в рамка е закачено обгорено знаме на Конфедерацията, а на масата има стар сребърен пистолет с гравирано върху него име „Генерал на Конфедерацията Джон Фут“. Обзалагам се, че прадядо Фут е плашил доста роби с него. Продължаваме по-нататък и къщата започва да прилича на хубав дом на бели. Само дето това е най-голямата къща, в която съм влизала, и е пълна с мръсни подове и прашни килими, от онези, дето повечето хора биха си помислили, че са износени, но аз познавам антиките. Работила съм в някои много изискани домове. Надявам се само, че тази жена не е чак такава провинциалистка, че да няма прахосмукачка.

— Майката на Джони не ми дава да променя нищо тук. Ако зависеше от мен, щях да застеля пода с бял килим, поръбен в златисто, вместо тези вехтории.

— Откъде са вашите? — питам я аз.

— От… Шугър Дич съм — казва тя по-тихо.

Шугър Дич е най-пропадналото място в Мисисипи, ако не и в цяла Америка. Намира се в окръг Тюника, почти до Мемфис. Във вестника веднъж видях снимка оттам, на която имаше паянтови бараки. Даже и белите деца изглеждаха, като че ли не са хапвали нищичко от седмица. Госпожа Силия прави опит да се усмихне и казва: