Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Цял ден не съм хапвала, кога ша ядем торта?

— Не казвай „ша“, а говори правилно. Не съм те възпитала да говориш като простачка.

През първия си ден в къщата на бялата дама изядох сандвича си с шунка в кухнята, сложих си чинията на отделно място в шкафа. Когато онази малка нахалница ми скри дамската чанта във фурната, не я нашляпах по дупето. Но когато бялата госпожа рече: „Изпери всички дрехи на ръка, а после ги сложи в пералнята да се изплакнат“, аз й отвърнах: „Защо да ги пера на ръка, след като електрическата пералня може да ги изпере изцяло? Това е страшна загуба на време.“ Бялата жена ми се усмихна и пет минути по-късно се озовах на улицата.

С работата при госпожа Силия ще мога сутрин да водя децата до основно училище „Спан“, а следобед да се прибирам и да ми остава малко време за мен. Не съм подрямвала следобед, откакто през 1957 г. се роди Киндра, но с работното време от осем до три часа, ако поискам, ще мога да си поспивам по малко всеки ден. Тъй като до къщата на госпожа Силия не ходи автобус, ще трябва да взимам колата на Лирой.

— Няма да ми взимаш колата всеки ден, жено, ами ако трябва да работя дневна смяна и ми се наложи…

Тя ще ми плаща по седемдесет долара в брой всеки петък, Лирой.

— Е, може да взимам колелото на Шугър.

Във вторник, деня след интервюто, паркирам колата зад един завой надолу по пътя от къщата на госпожа Силия, за да не се вижда. Притичвам по пустия път и минавам по алеята. Не срещам други коли. — Тук съм, госпожо Силия — надничам аз в спалнята й онази сутрин и я виждам, подпряла се на лакът върху покривката на леглото с идеален грим и облечена с прилепнали официални дрехи, нищо че е вторник, да чете глупостите в „Холивуд Дайджест“, все едно е Светата Библия.

— Добро утро, Мини! Много се радвам да те видя — казва тя, а аз настръхвам, като видя някоя бяла дама да се държи толкова любезно.

Оглеждам спалнята и преценявам каква работа ме чака. Стаята е голяма, с кремав килим, жълто легло с балдахин, два големи жълти стола с възглавници. И е подредена, по пода няма дрехи. Леглото е застлано. Одеялото на стола е сгънато прилежно. Но не спирам да се оглеждам. Усещам го. Нещо не е наред.

— Кога ще ми дадеш първия готварски урок? — пита тя. — Може ли да започнем днес?

— По-добре след няколко дни, след като отидете до магазина и купите необходимите продукти.

Тя се замисля за секунда и отвръща:

— Може би ти трябва да отидеш, Мини, защото знаеш какво да купиш.

Поглеждам я. Повечето бели жени обичат сами да пазаруват.

— Добре тогава, ще отида утре сутрин. Забелязвам малка розова мъхеста черга, постлана върху килима пред вратата на банята. Поставена е диагонално. Не съм аранжор, но знам, че розовата постелка не отива на жълта стая. — Госпожо Силия, преди да се захвана за работа, трябва да ми кажете кога точно планирате да кажете на господин Джони за мен.

Тя поглежда към списанието в скута си.

— След няколко месеца, предполагам. Дотогава трябва да се науча да готвя и разни други неща.

— Под няколко месеца два ли имате предвид?

Тя прехапва намазаната си с червило устна.

— Мислех си по-скоро за… четири.

„Моля?“ Няма да работя четири месеца като укриващ се престъпник.

— Няма да му кажете чак до 1963 г.? Не, госпожо, ще му кажете преди Коледа.

Тя въздъхва.

— Добре, но чак по Коледа.

Правя няколко сметки.

— Това прави още сто и… шестнайсет дни. Ще му кажете след сто и шестнайсет дни.

Тя се намръщва разтревожено. Предполагам, че не е очаквала една прислужница да умее да смята толкова добре. Накрая промърморва:

— Добре.

Тогава й казвам да отиде в дневната и да ме остави да си свърша работата в спалнята. След като тя излиза, оглеждам внимателно спретнатата стая. Отварям много бавно дрешника й и точно както си мисля, върху главата ми се изсипват петдесет неща. После поглеждам под леглото и намирам достатъчно мръсни дрехи, за да заключа, че не е прала от месеци. Във всяко чекмедже цари бъркотия, във всяка дупчица са скрити мръсни дрехи и сгънати на топка дамски чорапи. Намирам петнайсет кутии с нови ризи за господин Джони, за да не разбере той, че госпожа Силия не умее да пере и да глади. Накрая вдигам смешната розова постелка. Под нея виждам голямо петно с цвят на ръжда. Побиват ме тръпки.

Същия следобед с госпожа Силия правим списък какво ще готвим до края на седмицата, а на следващата сутрин отивам да напазарувам. Отнема ми обаче два пъти повече време, защото трябва да се замъкна чак в центъра, до супермаркета на белите, „Джитни“, вместо до магазин „Пигли Уигли“, който е до нас, тъй като предполагам, че тя няма да иска храна от магазин за черни. Не я обвинявам — там картофите имат трисантиметрови кълнове, а млякото е почти вкиснато.