Кэтрин Стокетт - Слугинята

През повечето дни, когато ходя у госпожа Силия, съм благодарна за спокойствието. Разпределям домакинските си задължения по дни според работата, с която се захващам: в понеделник полирам мебелите. Във вторник пера и гладя проклетите чаршафи, това е най-омразният ми ден. В сряда здраво изтърквам ваната, макар да я бърша всяка сутрин. В четвъртък лъскам подовете и чистя килимите с прахосмукачката, а старинните черги мета на ръка, за да не им падат космите. В петък готвя храната за събота и неделя и други такива. А иначе всеки ден бърша с парцала, пера дрехи и гладя ризи, за да не се трупат по много и като цяло да е чисто. Мия прозорците и лъскам среброто, когато се налага.

Тъй като госпожа Силия няма деца, за които да се грижа, остава предостатъчно време за така наречените й готварски уроци. Госпожа Силия не кани гости, затова приготвяме само вечеря за нея и господин Джони: свински котлети, пържено пиле, печено говеждо, пай с пилешко, агнешки врат, печена шунка, пържени домати, картофено пюре и гарнитура от зеленчуци. Или по-скоро аз готвя, а госпожа Силия се върти и прилича повече на петгодишно дете, отколкото на богата дама, с чиито пари си плащам наема. След като урокът приключи, тя веднага отива да си легне. Всъщност госпожа Силия изминава няколко метра само когато идва до кухнята за урока си или когато през два-три дни се промъква на горния етаж в зловещите стаи.

Не я знам какви ги върши на втория етаж. Мястото не ми харесва. Онези спални би трябвало да са пълни с деца, които да се смеят, да викат и да омазват навсякъде. Но не ми влиза в работата как си прекарва дните госпожа Силия и ако питате мен, съм доволна, че не ми се пречка. Случвало ми се е да ходя след разни жени с метла в едната ръка и кофа за боклук в другата, за да смогвам да изчистя. Докато тя си лежи в леглото, ще имам работа. Тя няма деца, нищо не прави по цял ден и е най-мързеливата жена, която съм виждала. По-мързелива дори от сестра ми Дорийна, която не си помръдваше и малкия пръст, докато бяхме малки, защото имаше порок на сърцето. По-късно разбрахме, че това е било просто муха на рентгеновия апарат. Госпожа Силия не само не става от леглото, а изобщо не излиза от къщата, освен когато ходи да й фризират косата и да й подстрижат връхчетата. Откакто съм при нея, това се е случило само веднъж. На трийсет и шест години съм, а още чувам гласа на майка си: „Не ти влиза в работата.“ Интересно ми е обаче какво от живота навън плаши толкова тази жена.

Всяка седмица, когато дойде време за плащане, аз напомням на госпожа Силия:

— Още деветдесет и девет дни, докато кажете на господин Джони за мен.

— Боже, как лети времето! — казва тя разтревожено. — Тази сутрин една котка скочи на верандата и щях да получа удар, защото си помислих, че е господин Джони.

И госпожа Силия, също като мен, започва да нервничи, колкото повече наближава крайният срок. Нямам представа какво ще направи мъжът й, когато му каже. Може да й нареди да ме уволни.

— Надявам се времето да ни стигне, Мини. Мислиш ли, че се справям по-добре с готвенето? — пита тя, а аз я поглеждам.

Има хубава усмивка, равни бели зъби, но е най-лошата готвачка, която съм виждала. Затова се въздържам да й отговоря и й показвам най-простите неща, защото искам да се научи, при това бързо. Разбирате ли, искам тя да обясни на съпруга си защо една деветдесеткилограмова негърка има ключ за къщата. Искам да му каже защо всеки ден сребърните прибори и стокаратовите рубинени обеци на госпожа Силия са в ръцете ми. Той трябва да разбере, преди някой хубав ден да ме завари и да се обади на полицията. Или да си спести десетте цента за телефонен разговор и сам да свърши работата.

— Махате сухожилието, сипвате достатъчно вода, точно така. Сега пуснете котлона. Виждате ли малкото балонче? Това означава, че водата е достатъчно топла.

Госпожа Силия се взира в тенджерата, все едно там ще прочете бъдещето си.

— А ти доволна ли си от живота, Мини?

— Защо ми задавате подобни въпроси?

— Щастлива ли си?

Разбира се, че съм щастлива. Прекалено щастлива. Голяма къща, голям двор, съпруг, който се грижи за мен. Намръщвам се на госпожа Силия и я поглеждам, за да съм сигурна, че ме е видяла. Защото е толкова типично за белите да се чудят дали са достатъчно щастливи. А всеки път, когато госпожа Силия загаря боба, се опитвам да призова самообладанието, от което, кълнеше се майка ми, не притежавам и грам.

— Добре — казвам през зъби, — ще направим още един тиган, преди господин Джони да се е прибрал.