Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Добра.

— Защо не стоиш вътре при мама? — питам аз, но знам защо. Предпочита да седи навън с прислужницата, отколкото вътре с майка си, която прави всичко друго, но не и да я гледа. Като онези пиленца, дето се объркват и ходят след патицата.

Мей Мобли посочва сините птички, които се приготвят за зимата и цвърчат в малкия сив фонтан.

— Ини птици! — посочва тя и изпуска шницела на стълбите.

Отнякъде изниква онова старо куче птичар Оби, на което не обръщат и капчица внимание, и излапва месото. Не обичам кучета, но това е просто жалка картинка. Погалвам го по главата. Обзалагам се, че никой не го е галил от Коледа насам. Щом го вижда, Мей Мобли изписква и посяга към опашката му, която я удря няколко пъти в лицето, преди да я хване. Горкото животно скимти и хвърля на детето един от онези кучешки погледи, от които ти дожалява — с извита глава и повдигнати вежди. Сякаш едва ли не й казва да го пусне. Това куче не е от онези, дето хапят. За да го остави на мира, й казвам:

— Мей Мобли, къде ти е опашката? Тя веднага пуска кучето и почва да се оглежда за своята опашка. Устата й е отворена, като че ли не може да повярва как досега не е забелязала, че няма опашка. Започва да се върти с клатушкане около себе си и я търси.

— Ти нямаш опашка — засмивам се аз и я хващам, преди да падне от стъпалото.

Кучето души наоколо за още месо. Интересно ми е как малките деца вярват на всичко, което им кажеш. Тейт Форест, едно от децата, които бях гледала много отдавна, ме срещна миналата седмица, докато отивах в „Джитни“. Прегърна ме силно, така се зарадва, като ме видя. Сега е голям мъж. Трябваше да се връщам у госпожа Лийфолт, но той започна да се смее и да си спомня как го гледах като малък. Как първия път, когато му изтръпна кракът и той каза, че го гъделичка, аз му рекох, че кракът му просто е захъркал. И как му бях рекла да не пие кафе, че ще стане чернокож. Каза, че още не е близвал кафе, а вече е на двайсет и една години. Винаги се радвам, когато видя, че децата са пораснали и са станали читави хора.

— Мей Мобли? Мей Мобли Лийфолт!

Госпожа Лийфолт чак сега е забелязала, че детето й не е в стаята при нея.

— Тук при мен е, госпожо Лийфолт — викам аз през мрежата на вратата.

— Казах ти да се храниш на високия си стол, Мей Мобли. Просто не знам как ми се падна такова дете, като всичките ми приятелки си имат истински ангелчета… — Но точно тогава телефонът звънва и я чувам как отива да вдигне.

Поглеждам надолу към малката и виждам, че челото й се е сбърчило между веждите. Замислила се е дълбоко за нещо. Погалвам я по бузата.

— Добре ли си, малката?

А тя вика:

— Мей Мо лоша. От начина, по който го казва, все едно наистина е така, ме заболява.

— Мей Мобли — казвам аз, защото ми хрумва какво да направя. — Ти умно момиче ли си?

Тя ме поглежда, все едно не знае.

— Ти си умно момиче — повтарям аз.

А тя казва:

— Мей Мо умна.

Аз й викам:

— Ти добро момиченце ли си?

Тя ме поглежда. На две години е. Още не знае каква е. Казвам й:

— Ти си добро момиче. — А тя кимва и повтаря думите ми.

Но преди да успея да й кажа още нещо, тя става и хуква да гони горкото куче из двора със смях, а аз изведнъж започвам да се чудя какво ли ще стане, ако всеки ден й казвам по нещо добро. Тя се обръща от поилката за птици, усмихва се и се провиква:

— Здрасти, Ейби. Обичам те, Ейби! — А аз усещам едно гъделичкане, все едно пеперуда пърха с крилца, докато я гледам как си играе. Това усещах, докато гледах Трийлор. И от спомена се натъжавам. След малко Мей Мобли идва и притиска буза до моята, и стои до мен, все едно разбира, че ме боли. Прегръщам я силно и прошепвам:

— Ти си умно момиче. Добро момиче си, Мей Мобли. Чу ли ме? — И продължавам да й говоря, докато и тя не започва да го повтаря.

Следващите няколко седмици са страшно важни за Мей Мобли. Ако се замислите, сигурно няма да си спомните първия път, в който сте отишли по нужда в тоалетната вместо в пелените. Сигурно и не помните кой ви е научил. Нито едно от децата, които съм отгледала, не ми е казвало: „Ейбълийн, благодаря ти, че ми показа как да използвам гърнето.“ Тази работа е деликатна. Ако се опитате да накарате бебето да седне на гърнето, преди да е готово, ще го подлудите. Децата не могат да схванат какво точно става и се чувстват глупави. Аз обаче знам, че малката е готова. А и тя знае, че е готова. Ама, божке, изпотрошавам си краката да тичам след нея. Слагам я на дървената бебешка седалка, та да не й пропада дупенцето, но щом се обърна с гръб, тя става от клекалото и бяга.