Преди седмица Паскагула почука на вратата на стаята ми.
— Имате междуградско обаждане, госпожице Скийтър. Търси ви госпожа… Щерн ли беше?
— Щерн ли? — помислих си на глас. Пригладих косата си. — Да не искаш да кажеш… Щайн?
— Ами… може и Щайн да беше. Говореше някак си твърдо.
Втурнах се покрай Паскагула надолу по стълбите. Незнайно защо, продължавах да приглаждам къдриците си, сякаш щях да посрещна някого на вратата, а не да говоря по телефона. В кухнята грабнах слушалката, която висеше на шнура и се удряше в стената. Преди три седмици бях написала писмото на бяла хартия „Стратмор“. Три страници, в които излагах идеята, подробностите и лъжата, че трудолюбива и уважавана чернокожа прислужница се е съгласила да я интервюирам и да разкаже подробно какво е да работи за белите жени в града ни. В сравнение с истината, че всъщност възнамерявам да помоля за помощ чернокожа жена, лъжата, че тя вече се е съгласила, ми се стори безкрайно по-привлекателна. Разтегнах телефонния кабел и влязох в килера, където включих голата електрическа крушка. В килера от пода до тавана има рафтове с туршия и буркани със супа, меласа, консервирани зеленчуци и сладка. Още от гимназията се крия тук, за да говоря на спокойствие.
— Ало? Юджиния е на телефона. — Моля, изчакайте, сега ще ви свържа. — Чух поредица изпуквания и после един далечен глас, плътен почти като на мъж, рече:
— Илейн Щайн.
— Ало? На телефона е Скийт… Юджиния Филън от Мисисипи.
— Знам, госпожице Филън. Нали аз ви позвъних. — Чух драсване на кибритена клечка и кратко остро вдишване. — Получих писмото ви миналата седмица. Имам някои забележки.
— Да, госпожо. — Седнах на една висока тенекиена кутия от брашно „Кинг Бискит“. С разтуптяно сърце се напрягах да я чуя. Пращенето беше много силно, точно както подобава на телефонно обаждане от разположения на хиляда и шестстотин километра Ню Йорк.
— Любопитно ми е как ви хрумна тази идея? Да интервюирате домашни помощници.
За миг се вцепених. Тя не поздрави, не се представи. Реших, че е най-добре да отговоря направо на въпроса, който ми зададе.
— Ами аз… бях отгледана от чернокожа жена. Виждала съм колко прости и колко сложни може да са взаимоотношенията между семействата и прислугата. — Прочистих си гърлото. Изразявах се сухо, сякаш разговарях с учител.
— Продължавайте.
Поех си дълбоко въздух.
— Искам да представя гледната точка на прислугата. На чернокожите жени в града. — Опитвах се да си представя лицето на Константин, на Ейбълийн. — Те отглеждат едно бяло дете, а след двайсет години то ги наема на работа. Иронията е там, че ние ги обичаме и те ни обичат, но въпреки това… — преглътнах с разтреперан глас — дори не им позволяваме да използват тоалетната в къщата.
Отново последва тишина.
— И — почувствах се задължена да продължа — всички знаят гледната точка на белите, прославения образ на Мами, която посвещава целия си живот на бяло семейство. Маргарет Мичъл е описала това. Но никой не е питал Мами какво мисли тя по въпроса. — По гърдите ми се стича пот и прави петна по памучната ми блуза.
— Значи искате да представите гледна точка, за която досега никой не е писал — каза госпожа Щайн.
— Да. Никой не говори за това. Тук на юг за тези неща не се говори.
Илейн Щайн се разсмя гръмовно. Акцентът й беше твърд, характерен за янките.
— Госпожице Филън, живях в Атланта шест години с първия си съпруг.
Хванах се за тази малка връзка.
— В такъв случай знаете как е.
— Знам достатъчно, за да се разкарам оттам — каза тя и чух как издиша дима. — Вижте, прочетох бележките ви. Идеята ви със сигурност е… оригинална, но няма да стане. Коя прислужница с всичкия си ще ви каже истината?
В пролуката под вратата зърнах да минават розовите пантофи на майка. Опитах се да не им обръщам внимание. Не можех да повярвам, че госпожа Щайн вече е разкрила лъжата ми.
— Първата, която ще интервюирам, е… съгласна да разкаже историята си.
— Госпожице Филън, нима тази негърка действително се е съгласила да разговаря откровено с вас? — попита Илейн Щайн, но разбирах, че това не е въпрос. — Да ви каже какво мисли за работата си при бяло семейство? Защото на мен това ми се струва голям риск в град като Джаксън, Мисисипи.
Седях и примигвах. У мен започна да се прокрадва тревога, че може би няма да е толкова лесно, колкото си мислех, да убедя Ейбълийн. Тогава още нямах представа какво щеше да ми каже тя на стълбите пред дома си следващата седмица.
Читать дальше