Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ейбълийн, взех едно старо палто и чанта с дрехи от къщата на госпожа Уолтърс. — Тя попива устните си със салфетка. — След обяда ела до колата да ги вземеш.

— Да, госпожо.

— И да не забравиш. Не мога да се занимавам да ги нося пак.

— Колко мило от страна на госпожа Хили, нали, Ейбълийн? — кимва Елизабет. — Отиди да вземеш дрехите веднага щом приключим.

— Да, госпожо.

Гласът на Хили става с около три октави по-писклив, когато говори с чернокожи. Елизабет се усмихва, както когато говори с дете, само че не със своето. Започвам да забелязвам разни неща. Когато Лу Ан пристига, вече сме изяли скаридите с грис и тъкмо минаваме на десерта. Хили е изненадващо снизходителна. Все пак Лу Ан е закъсняла заради задължения, свързани с женската организация. На тръгване отново поздравявам Елизабет и отивам към колата си. Ейбълийн е отвън, за да вземе почти необличаното палто от 1942 г. и старите дрехи, които по неизвестни причини Хили не дава на собствената си прислужница Юл Мей. Хили идва при мен и ми връчва плик за писма.

— За бюлетина за следващата седмица. Ще се погрижиш да му намериш място, нали?

Кимвам и Хили се връща в колата си. Докато отваря входната врата, за да се прибере в къщата, Ейбълийн ме поглежда. Поклащам глава и беззвучно казвам: „Нищо.“ Тя кимва и се прибира вътре. Същата вечер работя върху бюлетина, макар да ми се иска да се занимавах с интервютата. Преглеждам бележките от последната среща на организацията и забелязвам плика на Хили. Отварям го. Вътре има една страница, изписана с нейния едър извит почерк:

„Хили Холбрук представя Санитарната инициатива за домашната прислуга. Мярка за превенция на болести. Евтино монтиране на тоалетна в гаража или бараката за домове без подобно жизненоважно съоръжение: 99% от вирусите на чернокожите се пренасят чрез урината. Белите могат да получат трайни увреждания от почти всички тези болести поради липса на имунитет, който чернокожите имат заради по-тъмната си пигментация. Също така някои микроби, пренасяни от белите, са опасни за чернокожите. Пазете себе си. Пазете децата си. Пазете прислугата си. Семейство Холбрук винаги е готово да помогне!“

Телефонът иззвънява и аз буквално се прекатурвам, докато тичам към кухнята. Но Паскагула вече е вдигнала.

— Домът на госпожа Шарлот.

Гледам как дребничката Паскагула кимва и казва:

— Да, госпожо, тук е. — И ми подава слушалката.

— Юджиния е на телефона — казвам аз бързо. Татко е на полето, а майка — на лекар в града, затова опъвам черния кабел до кухненската маса.

— Обажда се Илейн Щайн.

Поемам си дълбоко въздух.

— Здравейте, госпожо. Получихте ли пратката ми?

— Да — отвръща тя и няколко секунди само диша в слушалката. — Тази Сара Рос. Разказите й ми харесват. Жалва се, но без да мрънка много.

Кимвам. Не знам точно какво ще рече „жалва се“, но ми се струва, че е нещо хубаво. — Въпреки това все още съм на мнение, че от книга с интервюта… по принцип не би излязло нищо. Не е художествена литература, но не е и научнопопулярно четиво. Може да мине за автобиография, макар никак да не подхожда на тази категория.

— Но… разказите са ви харесали, нали?

— Юджиния — казва тя и издиша цигарен дим в слушалката. — Видя ли корицата на списание „Лайф“ тази седмица?

Не съм поглеждала списание „Лайф“ от цял месец, толкова бях заета.

— На нея е Мартин Лутър Кинг, скъпа. Току-що организира протест във Вашингтон и покани всички негри в Америка да се присъединят. Както и всички бели. Негрите и белите не са работили заедно в такъв мащаб от „Отнесени от вихъра“ насам.

— Да, чух нещо за… протеста — лъжа аз. Удрям се по челото, че тази седмица не съм чела вестници. Изглеждам като идиот.

— Съветвам те да пишеш, при това бързо. Протестът е през август. Трябва да си готова до Нова година.

Зяпвам слисана. Казва ми да ги напиша! Казва ми да…

— Да не би да казвате, че ще ги публикувате? Ако ги напиша до…

— Нищо подобно не казвам — сопва се тя. — Ще прочета интервютата. На месец преглеждам по стотина ръкописа и отхвърлям почти всички.

— Извинете, просто… ще ги напиша. Ще са готови през януари.

— Още нещо. Четири или пет интервюта не са достатъчно за цяла книга. Ще ти трябват десетина, може и повече. Предполагам, че си уговорила и други прислужници?

Стисвам устни.

— Още… няколко.

— Добре. Тогава се залавяй за работа. Преди цялата тази история с гражданските права да е отшумяла.

Същата вечер отивам у Ейбълийн. Нося й още три книги от списъка. Гърбът ме боли от седенето пред пишещата машина. Днес следобед съставих списък с всички познати, които имат прислуга (тоест всичките ми познати) и срещу тях имената на домашните им помощници. Но не успях да си спомня как се казват някои от прислужниците.