Кэтрин Стокетт - Слугинята

Татко натисна копчето. През няколкото секунди, които минаха, докато перките се завъртят с пълна скорост, от купата на миксера из цялата стая се разхвърча брашно, а рецептите на шкафа политнаха и се запалиха от газовите котлони на печката. Константин грабна горящата хартия и бързо я топна в кофата с вода. На тавана още има дупка на мястото, на което вентилаторът вися около десет минути.

Във вестника има снимка на сенатор Уитуърт, който сочи към празен парцел земя, на който ще строят сграда за нов градски център. Прелиствам страницата. Не искам да си припомням срещата със Стюарт Уитуърт.

Паскагула влиза в кухнята. Наблюдавам я как изрязва тестото за курабиите с чаша за уиски, която обаче се използва само за рязане на тесто. Зад гърба ми отворените прозорци са подпрени с каталози за поръчки по пощата на „Сиърс, Робът и Ко“. Лекият вятър разлиства с шумолене снимките на ръчни миксери за по два долара и играчки, набъбнали и набръчкани от десет години стоене на дъжда. „Може би просто трябва да попитам Паскагула. Може майка да не разбере.“ Но кого заблуждавам? Майка следи всяка нейна стъпка, а Паскагула и без това като че ли се страхува от мен, сякаш ще я издам, ако направи нещо. Може да минат години, докато се преборя с този страх. Инстинктът ми подсказва да не я забърквам.

Телефонът иззвънява като аларма. Лъжицата на Паскагула издрънчава в купата, но аз грабвам слушалката преди нея.

— Мини ще ни помогне — прошепва Ейбълийн.

Вмъквам се в килера и сядам на кутията с брашно. Седя безмълвна около пет секунди.

— Кога? Кога може да започне?

— Следващия четвъртък. Но има някои… изисквания.

— Какви?

Ейбълийн замълчава за миг.

— Казва, че не ще да вижда кадилака ви от тази страна на моста.

— Добре. Предполагам, че мога… да идвам с пикапа.

— Иска още и… да седите в другия край на стаята. Та да може да ви гледа какво правите през цялото време.

— Ами… ще седя, където тя каже.

Гласът на Ейбълийн омеква:

— Тя просто не ви познава, това е всичко. Освен това не е в много добри отношения с белите дами.

— Ще направя всичко, каквото трябва.

Излизам сияеща от килера и поставям телефона обратно на стената. Паскагула ме наблюдава с чаша в едната ръка и сурова курабийка в другата. В следващия миг обаче свежда глава и продължава работата си.

Два дни по-късно казвам на майка, че ще отида да си взема нова Библия, защото моята вече е изпокъсана. Казвам й и че ми е неудобно да ходя с кадилака, след като горките дечица в Африка умират от глад, и че днес ще взема стария пикап. Тя ме поглежда изпитателно, седнала на люлеещия се стол на верандата.

— Откъде точно ще купуваш тази Библия?

Примигвам.

— Ами… поръчаха ми я. От църквата в Кантън.

Тя кимва и не сваля очи от мен, докато паля стария пикап. Пътувам до улица „Фариш“ с косачка в каросерията. През дупките в краката ми в ръждясалия пикап се вижда асфалтът. Но поне не дърпам ремарке с трактор. Ейбълийн отваря вратата и ме пуска да вляза. В отсрещния ъгъл на хола стои Мини, скръстила ръце върху огромния си бюст. Виждала съм я в редките случаи, в които Хили позволяваше игрите на бридж да се провеждат у госпожа Уолтърс. Мини и Ейбълийн още са облечени с униформите си.

— Здравей — казвам аз от своя край на стаята. — Радвам се да се видим отново.

— Госпожице Скийтър — кимва Мини.

Тя се настанява на дървен стол, който Ейбълийн е донесла от кухнята, и краката му изскърцват. Аз сядам в по-далечния ъгъл на дивана. Ейбълийн седи между нас в другия край на дивана. Прочиствам си гърлото и се усмихвам нервно. Мини не се усмихва. Тя е дебела, ниска и яка. Кожата й е по-черна от тази на Ейбълийн с около десет нюанса и е опъната и блестяща като нови обувки.

— Вече казах на Мини как пишем историите — обръща се Ейбълийн към мен. — Вие ми помагате да напиша моите. А тя ще ви разказва, докато вие пишете.

— Мини, всичко, което кажеш, е поверително — казвам аз. — Ще ти дам да прочетеш всичко, което…

— Защо си мислите, че черните имат нужда от помощта ви? — става Мини и столът изскърцва. — Защо изобщо се занимавате с това? Та вие сте бяла.

Поглеждам към Ейбълийн. Досега никой чернокож не ми е говорил така.

— Всички имаме една цел, Мини — казва Ейбълийн. — Просто разказваме.

— И каква е целта? — обръща се Мини към мен. — Може пък да искате да ви разкажа разни работи само за да ме вкарате в беля. — Мини посочва с пръст към прозореца. — Снощи са гръмнали гаража на Медгар Евърс, който живее на пет минути оттук и работи в Националната асоциация за развитие на чернокожите, защото говори.