Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Не — срязвам го аз. — Благодаря ти, но не мога да си представя нещо по-ужасно.

Той кимва, забил поглед в земята. После тръгва да слиза по стълбите. Когато отваря вратата на колата си, се обръща:

— Съжалявам. Това дойдох да ти кажа и… ами, казах ти го.

Стоя на верандата, заслушана в приглушените вечерни шумове, хрущенето на чакъла под краката на Стюарт, кучетата, потичващи в здрача. За миг си спомням Чарлс Грей, единствената ми целувка в живота. Как се бях отдръпнала, убедена, че целувката не е предназначена за мен. Стюарт се качва в колата и затваря вратата. Обляга лакът на прозореца. Но продължава да гледа надолу.

— Дай ми минутка — провиквам се аз. — Само да си облека пуловер.

Никой не ни казва на нас, момичетата, които никой не кани на срещи, че спомените са почти толкова хубави, колкото и действителните събития. Майка се качва чак до третия етаж и се надвесва над леглото ми, но аз се правя на заспала. Защото искам още малко да си помечтая. Снощи вечеряхме в хотел „Робърт Лий“. Бях си облякла набързо светлосин пуловер и тънка бяла пола. Дори оставих майка да ми среши косата, докато в същото време нервно ме засипваше със сложни инструкции.

— Не забравяй да се усмихваш. Мъжете не харесват момичета, които седят унили цяла вечер. И недей да седиш като индианка, кръстосай си…

— Чакай малко, краката или глезените…

— Глезените. Не помниш ли нищо от часовете по етикет на госпожа Раймър? И го излъжи, че ходиш на църква всяка неделя. И в никакъв случай не дъвчи лед на масата, много е грозно. А, и ако разговорът започне да замира, му разкажи за втория ни братовчед, който е градски съветник в Козиаско…

Докато решеше и приглаждаше косата ми, майка ме затрупа с въпроси как сме се запознали и какво се е случило на първата ни среща, но аз успях да се измъкна от ръцете й и изтичах надолу по стълбите, тресяща се от изненада и притеснение. Когато със Стюарт стигнахме в хотела, седнахме и разстлахме салфетките в скутовете си, келнерът каза, че скоро ще затварят. Можеха да ни сервират само десерт. Тогава Стюарт се умълча.

— Какво… искаш, Скийтър? — беше попитал той, а аз седях като на тръни с надеждата, че този път не възнамерява да се напие.

— Аз ще пия кока-кола. С много лед.

— Не — усмихна се той. — Имам предвид… в живота. Какво искаш?

Поех си дълбоко въздух, защото знаех, че майка би ме посъветвала да кажа: хубави здрави деца, съпруг, за когото да се грижа, лъскава нова печка, на която да му готвя вкусни, но здравословни ястия.

— Искам да стана писателка — заявих аз. — Журналистка. Може да напиша роман. Или и двете.

Стюарт вдигна брадичка и ме погледна право в очите.

— Това ми харесва — рече и продължи да се взира в мен. — Мислех си за теб. Ти си умна, хубава и висока — усмихна се той.

Хубава? Ядохме ягодово суфле и изпихме по чаша вино „Шабли“. Той ми разказа как се разбира дали под поле с памук има нефт, а аз му споделих, че аз и рецепционистката сме единствените жени, които работят във вестника.

— Надявам се да напишеш нещо наистина добро. Нещо, в което вярваш.

— Благодаря ти. И аз се надявам на това. — Не му казах нищо за Ейбълийн и госпожа Щайн. Не съм имала възможност да разглеждам много мъжки лица отблизо и забелязах, че кожата му е по-груба от моята, с прекрасен цвят на леко препечена филийка, и че острата, набола по бузите и брадичката му брада расте сякаш пред очите ми. Миришеше на кола за дрехи. На бор. В крайна сметка носът му не беше чак толкова остър.

В ъгъла келнерът се прозя, но ние не му обърнахме внимание и останахме да си говорим. И когато вече започнах да съжалявам, че тази сутрин не си измих косата, а си взех само душ, и бях двойно по-благодарна, че поне съм си измила зъбите, като гръм от ясно небе той ме целуна. Посред ресторанта на хотел „Робърт Лий“ той ме целуна бавно, с отворена уста, и всяка частичка от тялото ми — кожата, ключицата, сгъвките на коленете, всяка моя клетка се изпълни със светлина.

В понеделник следобед, няколко седмици след срещата ми със Стюарт, се отбивам в библиотеката преди срещата на женската организация. Вътре мирише на начално училище — на скука, паста и почистено с дезинфектант повръщано. Идвам да взема още книги за Ейбълийн и да проверя дали има издание, посветено на домашните помощници.

— Здравей, Скийтър!

Боже! Сузи Пернел. В гимназията заслужаваше титлата „Кралица на дърдорковците“.

— Здравей, Сузи. Какво правиш тук?

— От комитета на женската организация ми уредиха работа тук, забрави ли? Трябва и ти да опиташ, много е интересно! Чета най-новите списания, попълвам бланки и дори ламинирам читателски карти. — Сю позира до огромна кафява машина, все едно участва в телевизионното предаване „Познай цената“.