Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Звучи вълнуващо.

— С какво мога да ви помогна днес, госпожо? Имаме детективски романи, любовни романи, книги с практически съвети за гримиране и прически — тя замълчава и се усмихва, — за отглеждане на рози, за украсяване на дома…

— Просто ще разгледам, благодаря ти — отвръщам аз и бързо се отдалечавам. Сама ще се оправя измежду рафтовете. Не мога да й кажа какво търся. Вече си представям как шепне на срещите на организацията: „Знаех си, че има нещо съмнително в онази Скийтър Филън, търси книги за негри…“. Разглеждам картотеката и се разхождам между рафтовете, но не откривам нищо за прислуга. В раздела за нехудожествена литература зървам книгата на Фредерик Дъглас „Американски роб“. Взимам я въодушевена, че ще я занеса на Ейбълийн, но щом я отварям, виждам, че средната част е откъсната. Вътре някой е написал НЕГЪРСКА КНИГА с лилав пастел. Не ме притесняват толкова думите, колкото това, че почеркът изглежда като на третокласник. Озъртам се и мушвам книгата в чантата си. Струва ми се, че така е по-добре, отколкото да я върна на рафта. В залата с книги по история на щата Мисисипи търся нещо, което дори само да загатва за междурасовите отношения. Откривам само книги за Гражданската война, карти и стари телефонни указатели. Трябва да се надигам на пръсти, за да видя какво има на най-горния ред. Тогава забелязвам една брошурка, поставена легнала върху „Индекс на разливите на река Мисисипи“. Човек с нормален ръст не би я видял. Взимам я и поглеждам корицата. Книжката е тънка, отпечатана върху оризова хартия и скачена с телбод. „Сборник закони от Юга на Джим Кроу“ — гласи заглавието. Отгръщам заглавната страница, която изшумолява. Брошурата съдържа просто списък със закони, в които е посочено какво е позволено и какво не на чернокожите в отделните южни щати. Преглеждам първата страница, учудена защо тази брошура е сложена тук. Законите не са нито заплашителни, нито благосклонни, а просто посочват факти:

„Не е допустимо бяла жена да работи като медицинска сестра в отделения или стаи, в които са настанени чернокожи мъже.

Незаконно е бяло лице да сключва брак с лице, което не е от бялата раса. Всеки брак, сключен в нарушение на този раздел, е невалиден.

Чернокож бръснар не може да обслужва бели жени и момичета.

Погребалният служител няма право да погребва чернокожи лица в гробища, в които се полагат бели.

Не е позволено да се разменят книги между училища за бели и училища за черни. Те следва да се използват само от расата, която ги е използвала първа.“

Прочетох четири от двайсет и петте страници, удивена от големия брой закони, които ни разделят. Негрите и белите нямат право да ползват едни и същи обществени чешми, обществени тоалетни, спортни игрища, телефонни будки, да ходят на едни и същи циркови представления. Негрите не могат да посещават същата аптека като мен и да си купуват пощенски марки от гишето, от което си купувам аз. Спомням си онзи път, когато взехме Константин с нас в Мемфис и магистралата беше почти пуста, но ние не можехме да спрем за почивка по пътя, защото знаехме, че в крайпътните хотели няма да я пуснат. Спомням си как никой в колата не го каза на глас. Всички знаем за тези закони, все пак живеем тук, но не говорим за тях. Сега за пръв път ги виждах написани. Маси за обяд, щатският панаир, билярдни маси, болници. Прочитам номер четирийсет и седем два пъти заради иронията в него: „Съветът трябва да осигури отделна сграда за обучение на слепи чернокожи лица.“ След няколко минути се принуждавам да спра. Понечвам да върна брошурата на мястото й, като си казвам, че не пиша книга за законодателството в южните щати и си губя времето. Но в следващия миг ме блъсва мисълта, че държавните закони и тоалетната, която Хили построи за Ейбълийн, са едно и също нещо, което се различава само по десетте минути за поставяне на подписи в столицата. На последната страница виждам печат с думите „Собственост на юридическата библиотека на Мисисипи“. Някой е върнал книжката в погрешната сграда. Надрасквам прозрението си на един лист и го пъхвам в брошурата: „Джим Кроу и планът на Хили за тоалетните — нима има разлика?“ Мушвам книжката в чантата си. Сузи кихва зад бюрото в другия край на залата. Отправям се към вратата. След половин час имаме среща на женското дружество. Усмихвам се широко и приветливо на Сузи. Тя говори шепнешком по телефона. Имам чувството, че откраднатата книга в чантата ми пулсира като сърце.

— Скийтър — изсъсква Сузи откъм бюрото си с облещени очи. — Вярно ли е, че ти и Стюарт Уитуърт ходите? — Набляга малко прекалено на думата „ти“, за да продължа да се усмихвам.