Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ало? — Как можа да забравиш тази тежка чанта? — пита Хили. Тя не се притеснява да рови в чуждите вещи. Всъщност й доставя удоволствие.

— Майко, почакай малко! — провиквам се от кухнята.

— Боже, Скийтър, какво има вътре? — пита Хили. Трябва да хвана майка, но гласът на Хили става заглушен, като че ли се навежда, за да я отвори. — Нищо! Само… всички онези писма до госпожа Мърна, нали се сещаш. — Е, прибрах я вкъщи, затова мини да си я вземеш, когато можеш.

Навън майка пали колата.

— Просто… я остави там. Ще дойда веднага щом мога.

Изтичвам навън, но майка вече е потеглила. Оглеждам се и виждам, че и стария пикап го няма, сигурно прекарва памукови семена някъде из полетата. От ужас имам чувството, че стомахът ми е твърд, натежал и гори като напечена от слънцето тухла. Гледам как надолу по пътя кадилакът бавно спира. После пак потегля. И пак спира. След това бавно тръгва назад по хълма на зигзаг. Слава на Бога, когото никога не съм харесвала особено, да не говорим пък да вярвам в него, майка всъщност се връща!

— Не мога да повярвам, че забравих йенската тенджера на Сю Ан…

Скачам на седалката до шофьора и я изчаквам да се върне в колата. Тя поставя ръце на волана.

— Ще ме закараш ли до Хили? Трябва да взема нещо. — Притискам челото си с ръка. — За Бога, майко, побързай, преди да съм закъсняла прекалено.

Колата обаче не помръдва.

— Скийтър, имам да свърша един куп неща днес…

Паниката ме хваща за гърлото.

— Мамо, моля те, тръгвай…

Но кадилакът стои на чакъла и тиктака като бомба със закъснител.

— Виж сега — казва майка, — имам да свърша някои лични неща и не е удобно да идваш с мен.

— Ще ти отнеме само пет минути. Просто тръгвай, мамо!

Майка продължава да държи волана с облечените си в бели ръкавици ръце и стисва устни.

— Днес трябва да свърша нещо важно и поверително.

Не мога да си представя, че майка ми има някаква по-важна работа от онова, пред което аз съм изправена.

— Какво? Някоя мексиканка се опитва да влезе в „Дъщери на американската революция“? Хванали са някой да чете „Нов американски речник“?

Майка въздъхва и казва:

— Добре. — И внимателно включва на скорост. — Добре, тръгваме.

Движим се с около пет километра в час и се тътрим така, за да не хвърчи чакъл и да не издраска боята. В края на алеята тя включва мигача, сякаш извършва мозъчна операция, и изкарва бавно кадилака на главния път. Ръцете ми са свити в юмруци. Мислено натискам газта. Майка всеки път шофира, като че ли й е за пръв път. На главния път вдига до двайсет и пет километра в час, а стиска волана, все едно се движим със сто и седемдесет.

— Мамо — казвам най-накрая, — дай аз да карам.

Тя въздиша. Изненадана съм, че отбива във високата трева. Слизам и заобикалям колата, а тя се премества на моето място. Включвам на скорост и ускорявам до 110 километра в час, като в същото време се моля: „Моля те, Хили, устой на изкушението да ми ровиш в личните вещи…“

— И каква е тайната работа, която трябва да свършиш днес? — питам аз.

— Аз… имам час при доктор Нийл за някои изследвания. Профилактични са, но не искам баща ти да разбира. Знаеш колко се разстройва всеки път, когато някой отиде на лекар.

— Какви изследвания? — Просто изследване с йод за язвата ми, както всяка година. Остави ме пред болницата, а после отиди с колата до Хили. Така поне няма да се мъча да паркирам.

Поглеждам я, за да разбера дали ми казва всичко, но тя гледа напред с изправен гръб в колосаната си светлосиня рокля, с кръстосани в глезените крака. Не си спомням миналата година да си е правила такива изследвания. Дори и в колежа, Константин щеше да ми пише, ако е имало такова нещо. Майка сигурно ги е пазила в тайна. Пет минути по-късно пред баптистката болница слизам от колата и помагам на майка да слезе.

— Юджиния, моля те, това, че идвам в болницата, не означава, че съм инвалид. Отварям й стъклената врата и тя влиза с високо вдигната глава. — Майко, искаш ли… да дойда с теб? — питам аз, макар да знам, че не мога. Трябва да се разправям с Хили, но изведнъж ми става жал да я оставя така.

— Прегледът е профилактичен. Отивай у Хили и се върни след час.

Гледам я как се отдалечава по дългия коридор, стиснала чантата си в ръце, и знам, че трябва да тръгвам веднага. Но преди това се замислям удивено колко крехка и дребничка изглежда майка. Преди изпълваше с присъствието си цялата стая само като дишаше, а сега сякаш… се е смалила. Тя завива зад един ъгъл и изчезва зад бледожълтата стена. Гледам я още миг и се спускам обратно към колата. Минута и половина по-късно натискам звънеца на Хили. При нормални обстоятелства щях да й разкажа за мама. Но сега не бива да я разсейвам. Ще разбера всичко по първата й реакция. Хили лъже невероятно умело, освен в мига, преди да си отвори устата. Хили отваря вратата. Устните й са стиснати и червени. Поглеждам ръцете й. Сплетени са като въжета. Закъсняла съм.