Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Казах ли ти какво рече Райли онзи ден? Но госпожа Хили поклаща глава. — Ейбълийн, не би искала да ходиш в училище, пълно с бели хора, нали?

— Не, госпожо — промърморвам аз. Ставам и развързвам косата на малката. Тези пластмасови шнолки се оплитат в косата й, когато е мокра. Но онова, което ми иде да направя всъщност, е да й запуша ушите с ръце, за да не слуша този разговор. И още по-лошо — да не слуша как аз се съгласявам. Но после се замислям… Защо? Защо трябва да се съгласявам с нея? И ако Мей Мобли слуша, поне ще чуе нещо смислено. Поемам си въздух. Сърцето ми се разтуптява. Казвам възможно най-любезно: — Не бих ходила в училище само за бели. Но бих ходила в училище, където черните и белите учат заедно.

Хили и госпожа Лийфолт ме зяпват. Аз обръщам поглед към децата.

— Но, Ейбълийн — казва строго госпожа Хили, — черните и белите хора са просто толкова… различни — сбърчва нос тя.

Свивам неволно устни. Разбира се, че сме различни! Всеки знае, че чернокожите и белите не са еднакви. Но нали всички сме хора! Да му се не види, чувам даже, че и Иисус е имал черна кожа, защото е живял в пустинята. Стисвам устни. Но това е без значение, защото госпожа Хили е минала на друга тема. За нея това не означава нищо. Отново клюкарства с госпожа Лийфолт. И тогава внезапно един голям облак закрива слънцето. Струва ми се, че ще завали. — … правителството знае най-добре и ако Скийтър си мисли, че ще й се размине с тези глупости за черноко…

— Мамо! Мамо! Виж ме! — провиква се Хедър от басейна. — Виж ми опашките!

— Браво, миличка! Прекрасни са! Ами когато Уилям се кандидатира за сената следващата…

— Мамо, дай ми гребена си! Искам да си играя на фризьорка!

— … не мога да имам поддръжници на черните сред близкото си…

— Мамооооо! Дай ми гребена. Дай ми гребена!

— Прочетох го. Намерих го в чантата й и възнамерявам да взема мерки. И в този миг госпожа Хили млъква и отваря чантата си, за да извади гребена. Над Южен Джаксън се чува гръмотевица, а в далечината започва да вие сирената за торнадо. Опитвам се да разбера за какво говореше госпожа Хили: госпожица Скийтър. Чантата. Прочетох го. Изваждам децата от басейна и ги увивам в кърпи. В небето изтрещява гръмотевица.

Малко след мръкване седя на кухненската си маса и въртя молива в ръце. Отворила съм взетата от библиотеката „Хъкълбери Фин“, но не мога да чета. Усещам горчив вкус в устата си, като утайката на кафето в последната глътка. Трябва да говоря с госпожица Скийтър. Досега съм звъняла в дома й само онези два пъти, когато нямах друг избор, за да й кажа, че ще й помогна с историите, и после, че Мини също ще помогне. Знам, че е опасно. Но въпреки това посягам към закачения на стената телефон. Ами ако вдигне майка й или баща й? Обзалагам се, че прислужницата им отдавна си е тръгнала. Как ще обясни госпожица Скийтър защо чернокожа жена я търси по телефона? Пак сядам. Госпожица Скийтър беше тук преди три дни, за да говори с Мини. Тогава изглеждаше добре. Не като онзи път преди няколко седмици, когато полицаите я спрели. Не каза нищо за госпожа Хили. Въртя се на стола известно време и ми се ще телефонът да иззвъни. Ставам и погвам с обувка в ръка една хлебарка на пода. Хлебарката печели. Шмугва се под пазарската чанта с дрехите, които госпожа Хили ми даде и която стои на пода от месеци. Взирам се в торбата и пак започвам да премятам молива в ръцете си. Трябва да направя нещо с тази торба. Свикнала съм дамите да ми дават дрехи — пълна съм с дрехи от бели жени, не ми се е налагало да си купувам нещо за обличане от трийсет години. Когато Трийлор беше малък и аз обличах някое старо палто от жена, при която съм работила, Трийлор ме поглеждаше учудено и отстъпваше назад. Разправяше, че мириша на бяла. Но с тази торба е различно. Не мога да нося дори дрехите в нея, които ми стават. Не мога да ги дам и на приятелките си. Всяка дреха в хартиената торба — три-четвъртите панталони, ризата с остра яка, розовото сако с мазното петно, дори чорапите, — на всички тях са избродирани буквите Х.У.Х. С червен конец, с малки ръкописни букви. Предполагам, че Юл Мей е трябвало да ги бродира. Ако облека някоя от тях, ще се чувствам като лична собственост на госпожа Хили У. Холбрук. Ставам и ритвам торбата, но хлебарката не се показва. Взимам си тетрадката и се каня да започна с молитвите, но съм прекалено разтревожена заради госпожа Хили. Чудя се какво ли искаше да каже с това: „Прочетох го.“ След малко започвам все повече да се замислям за нещо, за което никак не ми се ще. Представям си доста ясно какво ще стане, ако белите жени разберат, че пишем за тях и казваме истината какви са всъщност. Жените не са като мъжете. Една жена няма да ви пребие с пръчка. Госпожа Хили няма да ми извади пистолет. Госпожа Лийфолт няма да дойде да ми подпали къщата. Не, белите жени не си цапат ръцете. Те си имат малки лъскави инструменти, остри като ноктите на вещица, чистички и спретнати като в зъболекарски кабинет. Те не бързат. Първата работа на една бяла жена ще бъде да ви уволни. Вие сте разстроена, но си мислите, че все пак ще си намерите друга работа, когато нещата се поуталожат, след като бялата дама започне да забравя. Имате спестявания да си платите наема за още един месец. Хората ви носят задушени зеленчуци. Но седмица след като са ви уволнили, намирате малък жълт плик, пъхнат под вратата. В него има лист, на който пише: „Уведомление за освобождаване на жилището“. Всички хазяи в Джаксън са бели и си имат бели жени, които са нечии приятелки. Тогава започвате леко да се паникьосвате. Още нямате изгледи за нова работа. Където и да попитате, ви затръшват вратата в лицето. А сега вече няма и къде да живеете. След това всичко започва да се случва все по-бързо. Намирате бележка на колата си, че ще ви я изземат. Ако не сте си платили някоя глоба за паркиране, отивате в затвора. Ако имате дъщеря, вероятно отивате да живеете при нея. Тя самата също прислужва на бяло семейство. Но след няколко дни се прибира вкъщи и казва: „Мамо, уволниха ме.“ Тя е наранена и уплашена. Не разбира защо са я изгонили. Вие трябва да й кажете, че е заради вас. Поне съпругът й още има работа. Най-малкото могат да изхранват детето си. След това уволняват и съпруга. Поредният малък остър инструмент, лъскав и фин. Тогава и двамата започват да ви сочат с пръст, да плачат и да се чудят защо сте постъпили така. А вие дори вече не помните. Седмиците минават, няма работа, няма пари, няма къща. Надявате се, че това е краят, че бялата дама е направила достатъчно и сега ще забрави. Някоя вечер късно на вратата се чука. Но на прага не стои бялата дама. Тя не върши лично подобни работи. И тогава, по време на кошмара, сред огъня, крясъците или боя, осъзнавате нещо: бялата дама никога няма да забрави. И няма да спре, докато не умрете.