Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Много бързо дойде — казва тя, а аз влизам вътре след нея. Със свито сърце. Дори не съм сигурна дали дишам. — Ето я тази грозотия. Надявам се, не възразяваш, но се наложи да проверя нещо в протокола от срещата. Взирам се в най-добрата си приятелка и се опитвам да разбера какво точно е прочела. Но усмивката й е професионална, едва ли не лъчезарна. Миговете, които можеха да я издадат, са отминали. — Да ти предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Искаш ли после да поиграем билярд в клуба? Навън е прекрасно.

— Уилям има среща за кампанията, а после ще ходим да гледаме „Този луд, луд свят“.

Поглеждам я изпитателно. Не ме ли накара само преди два часа да излезем на двойна среща и да отидем на този филм утре вечер? Сядам бавно на крайчеца на масата, сякаш, ако се движа по-бързо, тя ще ми се нахвърли. Хили изважда сребърна вилица от чекмеджето и започва да барабани с показалец по зъбците.

— Да, чух че Спенсър Трейси играел божествено — казвам аз. Прелиствам небрежно листовете в чантата си. Интервютата на Ейбълийн и Мини все още са пъхнати дълбоко в страничния джоб, капакът върху него е преметнат, копчето закопчано. Но инициативата за тоалетните на Хили е разгърната на страниците, между които бях пъхнала листчето с думите: „Джим Кроу и планът на Хили за тоалетните — нима има разлика?“ До нея е черновата на бюлетина, която Хили вече е прегледала. Но след като преравям листовете пак, забелязвам, че брошурата със законите я няма. Хили килва глава и ме поглежда с присвити очи:

— Знаеш ли, тъкмо си мислех как бащата на Стюарт стоеше рамо до рамо с Рос Барнет, когато не искаха да пуснат онова чернокожо момче в „Ол Мис“. Сенатор Уитуърт и губернатор Барнет са страшно близки. Отварям уста да кажа нещо, но в този миг двегодишният Уилям-младши влиза с клатушкане в стаята. — Ето те и теб! — Хили го вдига и потърква с нос вратлето му. — Прекрасен си, хубавото ми момче! — казва тя. Уилям ме поглежда и изписква.

— Е, приятно гледане тогава — казвам аз и тръгвам към входната врата.

— Добре — отвръща Хили.

Слизам по стълбите. От прага Хили размахва ръчичката на Уилям-младши за довиждане. Затръшва вратата още преди да съм стигнала до колата.

Попадала съм в напрегнати ситуации, но с Мини в единия ъгъл на хола ми, а госпожица Скийтър в другия и да говорим какво е да си негърка и да работиш за бяла жена… Божке, цяло чудо е, че още никой не е ранен. На няколко пъти обаче стана напечено. Миналата седмица например, когато госпожица Скийтър ми показа защо според госпожа Хили чернокожите трябва да имат отделни тоалетни.

— Все едно гледам нещо, написано от Ку-клукс-клан — казах аз на госпожица Скийтър. Седяхме в хола ми, а вечерите бяха започнали да стават топли. Мини беше отишла в кухнята да постои пред хладилника. Тя се поти непрекъснато, освен за пет минути през януари, а понякога дори и тогава.

— Хили иска да го отпечатам в бюлетина на женската организация — поклати отвратено глава госпожица Скийтър. — Съжалявам, май не биваше да ти го показвам. Но няма с кого друг да споделя.

След минута Мини се върна от кухнята. Погледнах госпожица Скийтър и тя пъхна листа под тетрадката. Мини не изглеждаше особено разхладена. Всъщност като че ли й беше още по-горещо.

— Мини, с Лирой говорите ли за гражданските права? — попита госпожица Скийтър. — Когато той се прибере от работа например?

Мини имаше голяма синина на ръката от онова, което Лирой прави, когато се прибере от работа. Бие я.

— Не — бяха единствените думи на Мини. Мини не обича да й се бъркат в работата.

— Наистина ли? Той не споделя ли какво мисли за протестите и сегрегацията? Сигурно на работа неговият…

— Зарежете Лирой — скръсти ръце Мини, за да не се вижда синината. Ритнах госпожица Скийтър по глезена. Но тя имаше онзи поглед, както когато си е наумила нещо.

— Ейбълийн, не мислиш ли, че ще е интересно да покажем и гледната точка на съпрузите?

— Мини, може би…

Мини скочи от стола толкова бързо, че абажурът на лампата издрънча.

— Повече няма да се занимавам с тази работа. Става много лично. Не искам да разправям на белите хора как се чувствам.

— Добре, Мини, съжалявам — каза госпожица Скийтър. — Няма да говорим за семейството ти.

— Не, размислих. Намерете си някой друг да ви споделя тайните си.

И преди бяхме водили такива разговори. Но този път Мини грабна чантата си, взе ветрилото от погребалния дом изпод стола и рече: