Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ако кажа, че не искам повече да участвам, всичко, което съм написала досега, и онова, което тепърва ще напиша, ще си остане неизречено. Не, мисля си аз, не искам да се отказвам. Изненадвам се, че почти крещя наум.

— Ако госпожа Хили е разбрала, няма какво да направим — отвръщам аз. — Дори и да спрем сега, това няма да ни спаси.

Не виждам, не чувам и даже не надушвам госпожа Хили в продължение на два дни. Дори когато не си играя с молива, пръстите ми потрепват нервно в джоба, върху кухненския плот и барабанят като палки. Трябва да разбера какво си мисли госпожа Хили. Госпожа Лийфолт оставя на Юл Мей три съобщения за госпожа Хили, но тя е все в кабинета на господин Холбрук — „щабът на кампанията“, както му вика госпожа Хили. Госпожа Лийфолт само въздиша и затваря телефона, все едно не знае как ще се задейства мозъкът й, ако госпожа Хили не дойде да натисне копчето за мислене. Малката десет пъти пита кога Хедър ще дойде да си играят пак в пластмасовия басейн. Предполагам, че като пораснат, ще станат добри приятелки, а госпожа Хили ще им обяснява как стоят нещата. Следобед вече всички ходим напред-назад из къщата, потропваме нервно с пръсти и се чудим кога ще се появи госпожа Хили. Малко по-късно госпожа Лийфолт отива до магазина за платове. Пак ще шие калъфка за нещо. Но още не знае за какво. Мей Мобли ме поглежда и си мисли същото като мен: тази жена би покрила и двете ни с калъфки, ако можеше. Тази вечер се налага да работя до много късно. Храня малката и я слагам да спи, защото господин и госпожа Лийфолт са в кино „Леймар“. Господин Лийфолт й беше обещал, че ще я заведе, и тя не го остави на мира, макар да имаше билети само за късната прожекция. Когато се прибраха, вече се прозяваха, а щурците бяха засвирили. В другите къщи щях да спя в слугинската стая, но тук няма такава. Мотая се малко с надеждата господин Лийфолт да предложи да ме закара до вкъщи, но той направо отива да си легне. Тръгвам в тъмното нагоре към Ривърсайд, на около десет минути път, където спира нощният автобус за работниците от пречиствателната станция. Лекият вятър пропъжда комарите. Сядам в края на парка, на тревата под уличната лампа.

След малко автобусът идва. В него има само четирима души — двама черни и двама бели, все мъже. Не ги познавам. Сядам до прозореца зад един слаб чернокож мъж. Носи кафяв костюм и кафява шапка, на моите години е. Минаваме по моста и завиваме към болницата за чернокожи, където автобусът обръща. Извадила съм тетрадката си за молитви, за да си запиша някои неща. Съсредоточавам се върху Мей Мобли, за да не си мисля за госпожа Хили. „Боже, покажи ми как да науча малката на доброта, да обича себе си и да обича другите, докато съм с нея…“

Вдигам очи. Автобусът е спрял насред пътя. Навеждам се към пътеката и виждам през предното стъкло, че след няколко пресечки в тъмното проблясват сини лампи, събрали са се хора и са препречили пътя. Белият шофьор се взира напред. Изключва мотора и седалката под мен престава да се подрусва, а усещането е странно. Той си пооправя фуражката и слиза. — Не слизайте, докато проверя какво става. Ние седим тихо и чакаме. Чувам кучешки лай, не домашно куче, а от онези кучета, които лаят, все едно ти крещят. След цели пет минути шофьорът се връща в автобуса и пали двигателя. Натиска клаксона, махва с ръка през прозореца и тръгва много бавно назад.

— Какво става там? — провиква се чернокожият мъж пред мен към шофьора.

Шофьорът не отговаря. Продължава да кара назад. Светлините се смаляват все повече, кучешкият лай заглъхва. Шофьорът обръща автобуса на улица „Фариш“. На следващия ъгъл спира.

— Чернокожите да слизат, това е последната спирка за вас — провиква се той в огледалото за обратно виждане. — Белите да ми кажат докъде пътуват. Ще ви оставя колкото мога по-наблизо.

Черният мъж се обръща към мен. Струва ми се, че и двамата имаме лошо предчувствие. Ставаме. Тръгвам след него към вратата. Цари зловеща тишина, чува се само шумът от стъпките ни. Единият бял мъж се навежда към шофьора и пита:

— Какво става?

Слизам след чернокожия мъж по стъпалата на автобуса. Чувам как шофьорът казва зад мен:

— Не знам, застреляли са някакъв негър. Докъде пътувате?

Вратата се затваря със свистене. „Божке — мисля си аз — дано не е някой от моите хора!“ По улица „Фариш“ не се чува нито звук, няма жив човек, освен ние двамата. Мъжът се обръща към мен:

— Добре ли сте? Близо ли сме до дома ви?

— Ще се оправя, живея наблизо — къщата ми е на седем пресечки оттук.