Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Исках да си почина от шофирането. Надявах се да ме заведеш на обяд в „Робърт Лий“ — отвръща госпожа Фредерикс.

Не знам как тази жена се понася дори сама. Чух господин и госпожа Лийфолт да се карат, защото всеки път, като дойде, тя кара госпожа Лийфолт да я води по най-луксозните места в града, а после чака госпожа Лийфолт да плати сметката. Госпожа Лийфолт казва:

— А защо Ейбълийн да не ни поднесе обяд тук? Имаме много вкусна шунка и…

— Отбих се, за да излезем на обяд. А не за да ядем тук.

— Добре, добре, мамо, само да си взема чантата.

Госпожа Фредерикс поглежда към Мей Мобли, която си играе с куклата Клаудия на пода. Навежда се, прегръща я и й казва:

— Мей Мобли, хареса ли ти роклята с волани, която ти изпратих миналата седмица?

— Да — отвръща малката на баба си.

Ужасно неприятно ми стана, когато трябваше да покажа на госпожа Лийфолт, че роклята й е много тясна в кръста. Малката става все по-пълничка.

Госпожа Фредерикс поглежда Мей Мобли навъсено:

— Отговаря се „да, госпожо“, млада госпожице. Разбра ли?

Мей Мобли я поглежда тъжно и казва:

— Да, госпожо.

Но аз знам какво си мисли. Мисли си: „Прекрасно. Точно това ми трябваше днес. Още една жена, която не ме харесва, в къщата.“ Те тръгват да излизат, а госпожа Фредерикс ощипва госпожа Лийфолт по ръката:

— Не можеш да си наемеш свястна прислужница, Елизабет. Нейна работа е да научи Мей Мобли на добри обноски.

— Добре, мамо, ще измислим нещо.

— Не можеш да вземеш просто която и да било и да се надяваш, че ще ти провърви.

След малко правя на малката от сандвичите, дето не са достатъчно добри за госпожа Фредерикс. Но Мей Мобли си хапва само веднъж и го побутва.

— Лошо ми е. Върлото боли, Ейби.

Знам какво е „върло“ и как да го оправя. Малката е пипнала лятна настинка. Стоплям й чаша вода с мед и изцеждам малко лимон, за да й е вкусно. Но онова, от което момиченцето се нуждае всъщност, е някой да й прочете приказка, за да заспи. Вдигам я на ръце. Божке, доста натежава. След няколко месеца ще стане на три години, а вече е шишкава като прасенце. Всеки следобед с малката сядаме на люлеещия се стол, преди да я сложа да спи. Всеки следобед й казвам: „Ти си добра, ти си умна, ти си важна.“ Но тя расте и знам, че скоро само тези няколко думи няма да са достатъчни.

— Ейби? Прочети приказка.

Преглеждам книгите, за да избера какво да й прочета. Не мога повече да й чета „Любопитният Джордж“, защото й е омръзнал. Нито пък „Чикън Литъл“ или „Маделин“. Затова известно време просто се люлеем на стола. Мей Мобли е облегнала глава на униформата ми. Гледаме как дъждът прави балончета във водата, останала в зеления пластмасов басейн. Казвам молитва за Мърли Евърс и ми се ще да бях излязла от работа и да бях отишла на погребението. Мисля за онова, което някой разправяше, че десетгодишният й син плакал тихичко през цялото време. Люлея се и се моля, става ми тъжно, без да знам защо, нещо просто ме прихвана. Думите сами излизат от устата ми.

— Имало едно време две малки момиченца — започвам аз. — Едното имало черна кожа, а другото бяла.

Мей Мобли вдига очи към мен. Слуша ме.

— Чернокожото момиченце попитало бялото: „Защо кожата ти е толкова светла?“ Бялото му рекло: „Не знам. А твоята кожа защо е толкова черна? Какво означава това?“ Но и двете момиченца не знаели. Затова малкото бяло момиченце казало: „Я да видим. Ти имаш коса, и аз имам коса“ — разрошвам косата на Мей Мобли. — Чернокожото момиченце казало: „Аз имам нос, и ти имаш нос“ — боцвам я по нослето. Тя протяга ръчичка и прави същото на мен. — Бялото момиченце казало: „Ти имаш пръсти на краката, и аз имам пръсти на краката“ — гъделичкам я по пръстите на крачетата, но тя не може да пипне моите, защото нося белите си работни обувки. — „Значи, сме еднакви. Само сме с различен цвят“, казало чернокожото момиченце. Бялото момиченце се съгласило с нея и двете станали приятелки. Край.

Малката ме поглежда. Божке, каква калпава приказка! Даже нямаше и сюжет. Но Мей Мобли се усмихва и казва:

— Кажи пак.

И аз я разказвам пак. На четвъртия път тя заспива. Прошепвам й:

— Следващия път ще ти разкажа по-хубава приказка.

— Нямаме ли други кърпи, Ейбълийн? Едната става, но не можем да вземем тази стара дрипа, ще умра от срам. Е, в такъв случай май ще взема само едната.

Госпожа Лийфолт се щура от вълнение. С господин Лийфолт нямат членски карти за нито един басейн, дори за малкия в Броудмор. Госпожа Хили се обади тази сутрин и попита дали с малката искат да отидат на басейна в кънтри клуба на Джаксън, а досега госпожа Лийфолт е получавала подобна покана само веднъж или два пъти. Даже аз май съм ходила там повече пъти от нея. Там не се плаща с хартиени пари, а трябва да си член и ти пишат всичко на сметката, а едно знам със сигурност — госпожа Хили не обича да плаща ничии сметки. Предполагам, че госпожа Хили си има други приятелки, с които ходи в кънтри клуба, други членове като нея. Още не сме чули нито дума за чантата. Дори не съм виждала госпожа Хили от пет дни. Нито пък госпожица Скийтър, което не е на добре. Нали са най-добри приятелки.