Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Юл Мей пак си взе почивен ден. Казвам ти, това момиче вече ми лази по нервите.

Е, поне една от загадките е разрешена. Госпожа Хили е поканила госпожа Лийфолт на басейна, защото е знаела, че тя ще доведе мен. Госпожа Хили сипва кокосово масло по пълните си, почернели от слънцето крака, и го размазва. Толкова се е намазала, че вече лъщи.

— Нямам търпение да тръгнем за крайбрежието. Три седмици на плажа. — Иска ми се и семейството на Райли да имаше къща там — въздъхва госпожа Лийфолт. Тя подръпва малко роклята си, за да покаже белите си колене на слънце. Не може да носи бански, защото е бременна. — Разбира се, ще трябва да купуваме билети за автобуса на Юл Мей, за да се връща в събота и неделя. Осем долара. Трябва да й ги удържа от заплатата.

Децата крещят, че искат да отидат в големия басейн. Вадя пояса на Мей Мобли от чантата и й го надявам на коремчето. Госпожа Хили ми подава още два и аз ги слагам на Уилям и Хедър. Те влизат в големия басейн и се носят насам-натам като рибарски плувки. Госпожа Хили ме поглежда и казва:

— Не са ли сладки?

Кимвам. Наистина са сладки. Дори госпожа Лийфолт кима. Те си говорят, а аз слушам, но не обелват и дума нито за госпожица Скийтър, нито за чантата. По едно време госпожа Хили ме изпраща до павилиона за закуски да взема черешова кока-кола за всички, дори за себе си. Малко по-късно скакалците по дърветата започват да шумолят, под сянката става по-хладно и усещам как очите ми, вперени в децата в басейна, започват да натежават.

— Ейби, виж ме! Виж ме!

Отварям широко очи и се усмихвам на Мей Мобли, която пляска във водата. И в този миг виждам госпожица Скийтър в дъното зад басейна, навън, зад оградата. Облечена е с пола за тенис и държи ракета в ръка. Гледа госпожа Хили и госпожа Лийфолт с килната на една страна глава, все едно обмисля нещо. Госпожа Хили и госпожа Лийфолт не я виждат и още си говорят за Билокси. Наблюдавам госпожица Скийтър, която минава през портата и тръгва покрай басейна. След малко се изправя пред тях, а те още не я забелязват.

— Здравейте — казва госпожица Скийтър. По ръцете й тече пот. Лицето й е розово и подуто от слънцето.

Госпожа Хили поглежда нагоре, но не се надига от шезлонга и не оставя списанието. Госпожа Лийфолт скача на крака от стола си.

— Здравей, Скийтър! Защо… аз не… опитахме се да ти се обадим… — Така широко се усмихва, че зъбите й едва не изтракват.

— Здравей, Елизабет. — На кортовете ли беше? — пита госпожа Лийфолт и не спира да кима с глава като онези кукли, дето ги слагат върху таблата на колите. — С кого играеш?

— Играх сама на стената — отвръща госпожица Скийтър. Духва кичур коса от челото си, но той се е залепил. Въпреки това не помръдва от слънцето.

— Хили — казва госпожица Скийтър, — Юл Мей предаде ли ти, че те търсих?

Хили се усмихва насила.

— Днес е почивка.

— И вчера ти звънях.

— Виж, Скийтър, нямах време. От сряда съм в щаба на кампанията и адресирам писма буквално до всеки жител на Джаксън.

— Добре — кимва госпожица Скийтър. После я поглежда изпитателно и пита: — Хили… аз ли те засегнах с нещо?

Аз усещам как пръстите ми пак започват да въртят глупавия невидим молив. Госпожа Хили затваря списанието и го поставя на цимента, за да не го омаже с масло.

— Този въпрос трябва да бъде обсъден по-късно, Скийтър.

Госпожа Лийфолт веднага сяда на стола си. Вдига списанието „Добра домакиня“ на госпожа Хили и започва да го чете, като че ли е най-важното нещо на света.

— Добре — свива рамене госпожица Скийтър. — Просто си мислех, че можем да поговорим за… онова, което те притеснява, преди да заминеш.

Госпожа Хили се кани да възрази, но само изпуска дълга въздишка.

— Защо просто не ми кажеш истината, Скийтър?

— Истината за как…

— Виж, намерих онези твои партакеши.

Преглъщам шумно. Госпожа Хили се опитва да шепне, но в това по принцип не я бива. Госпожица Скийтър не сваля очи от госпожа Хили. Съвсем спокойна е, изобщо не поглежда към мен.

— Кои партакеши имаш предвид?

— Онези в чантата ти, докато търсех протокола. И, Скийтър — за секунда тя вдига очи към небето и пак ги сваля, — просто не знам. Вече нищо не разбирам.

— Хили, за какво говориш? Какво си видяла в чантата ми?

Поглеждам към децата. Божке, съвсем бях забравила за тях. Имам чувството, че ще припадна, докато слушам този разговор.

— Онези закони, които разнасяш със себе си? Какво могат… — Госпожа Хили хвърля поглед към мен. Аз продължавам да гледам съсредоточено басейна. — Какво могат и какво не могат да правят онези, другите хора, и честно казано — изсъсква тя, — мисля, че се инатиш като глупачка. Да не си мислиш, че разбираш повече от щатското правителство? От Рос Барнет?